Лого на Издателство Милениум

История на войните 9. Балканските войни на българската армия

Категория: История

Оформление: Петьо Георгиев

Меки корици
Формат: 16,5x23
Страници: 192
Година: 2015
ISBN: 978-954-515-328-0
  • Цена:
  • 10.00 лв.
  • Поръчай онлайн (-10%) за 9.00 лв.



Дайте своята оценка за тази книга:


"Балканските войни на българската армия" е деветата книга от поредицата "История на войните".

Балканските войни са повратна точка в развитието на Европейския югоизток. Те бележат разрушаването на един политически ред, който се установява с налагането на османската власт през XV век, и дават началото на нов период в развитието на Югоизточна Европа – времето на националните държави. Започват като конфликт, който за първи и единствен път обединява всички държави в региона в общ стремеж – прекрояването на политическите граници и постигане на етническа, национална и дори религиозна справедливост за местното население. Това е емоцията, която движи народите, но не и политиците.

ПРЕДГОВОР

Балканските войни са повратна точка в развитието на Европейския югоизток. Те бележат разрушаването на един политически ред, който се установява с налагането на османската власт през XV век, и дават началото на нов период в развитието на Югоизточна Европа – времето на националните държави. Балканските войни са отражение на логичния преход от разпадащата се Османска империя към съвременните (от гледна точка на настъпващия XX век) монархии на балканските народи. И макар историята и политиката да следват своята собствена логика, а процесите, оформящи лицето на тогавашния свят, да са еднопосочни, днес ние се обръщаме към тези размирни години с епитети като „несправедлив“, „катастрофален“ и „провален“, опитвайки се да дефинираме мястото на периода 1911-1913 г. в българската история. Подобно на своите съседи на юг, запад и север и ние, българите, трудно успяваме да прокараме важното разграничение между национални сантименти и историческа реалност. Всяка една от страните, замесени в Балканските войни, претендира за определена доза несправедливост, която понася в техния ход. По стечение на обстоятелствата тези претенции се чуват най-силно от българска страна – страната на крайните губещи от двата конфликта. Загубата на Македония и по-голямата част от Тракия, както и предаването на Южна Добруджа на Румъния се отчитат като национална катастрофа, виновниците за която варират от подлите ни бивши съюзници, през подмолните Велики сили и стигат до собствения ни политически елит. Концентрирани не без основание върху собствената си историческа трагедия, ние рядко се замисляме за начина, по който войната се отразява на останалите участници. Много от позициите, заемани от наши общественици, историци и политици, са ампутирани от възприемане на чуждата гледна точка. Тук не става дума кое е справедливо и кое не. Става дума за нуждата от разбиране на приятели и врагове, за да може по-ясно и пълно да се осмисли тяхното поведение.

Балканските войни започват като конфликт, който за първи и единствен път обединява всички държави в региона в общ стремеж – прекрояването на политическите граници и постигане на етническа, национална и дори религиозна справедливост за местното население. Това е емоцията, която движи народите, но не и политиците. Управниците за разлика от масите не могат да си позволят да оставят чувствата да диктуват хода на техните действия. Или поне така би трябвало да бъде в един идеален свят. Обратно, в реалността емоциите, националните идеологии и обществените нагласи често се оказват по-силни опорни точки от логиката, държавния интерес и дори поетите политически ангажименти. Тези аномалии в хода на военно-дипломатическата игра са характерни за всички фигури на дъската, но за наше съжаление проличават най-силно в действията на България и в подобна степен – на Черна гора. Гърция, Сърбия и Румъния демонстрират, макар и с известни уговорки, натрупания през XIX век опит по отношение на дипломацията. Онзи половин век, който отделя България от останалите балкански държави, се оказва решаващ. Атина, Белград и Букурещ доказват, че техните политически школи са понаучили нещо в хода на Източния въпрос. Най-важния урок, който са осъзнали, е да не се доверяват безрезервно на Великите сили. За съжаление България подобно на Черна гора остава доста наивна по този параграф и както показват резултатите от двете мирни конференции в Лондон и Букурещ, подобно предоверяване е пагубно за интересите на страната. Друг важен урок, който Сърбия и Гърция познават, е правенето на компромиси с националните територии за сметка на постигане на по- големия интерес. Този урок е преподаден от Италия през 1858 г. – Савоя се разделя с 1/3 от своята територия, за да си гарантира подкрепата на Франция и оттам обединението на Апенините под своя власт. Сърбите се оказват добри ученици – Босна е преглътната за сметка на австрийска подкрепа в Македония и евентуално в Адриатика. Гърците също търпеливо изчакват своя момент и в крайна сметка получават и запазват Тесалия, въпреки че губят войната от 1897 г. Румънците изгодно избират да изчакат развоя на събитията, ловко подхвърляйки своите претенции за части от Южна Добруджа в ключовите преговори през зимата на 1912-1913 година. Насърчавани от Германия и Двуединната монархия*, румънците изиграват внимателно картите си и си тръгват с всичко, за което са дошли. За разлика от своите по-опитни в дипломатически план партньори България демонстрира скованост и инат, фатално примесени с наивност и сляпа вяра в един национален идеал, който според българското общество и политици всички наши съседи не може да не зачетат. Истината се оказва печално различна. Нито Сърбия, нито Гърция изпитват някакъв сантимент към българските искания, нито пък са готови да жертват своите възможности, за да задоволят претенции, които в крайна сметка се оказват без реалното военно покритие от българска страна. Тук не става дума за етническата карта – това е най-силният ни коз без всякакво съмнение. Става дума за проиграните политически варианти, несъответствието на националните и стратегическите приоритети в хода на Първата балканска война и простия факт, че в 80% от териториите в Македония, за които претендираме, така и не влизат български войски.

Тенденциозното пренебрегване на нуждата от ясни ангажименти между България, от една страна, и нейните съюзници, от друга, се оказва водеща причина за раздорите, които след март 1913 г. взимат връх във взаимоотношенията между балканските страни. В този смисъл правителството на Иван Гешов трябва да понесе своята голяма доза вина за нещата, които се случват след датата 30 май 1913 г. Фактът, че Гешов подава оставка в деня преди Междусъюзническата война, не води до автоматичното опрощаване на неговата често нерешителна и късогледа политика, а по-скоро е доказателство за фактическия й провал. Дипломатическите и политическите ходове на Гешов оставят грамадни пробойни в българската кауза за присъединяване на Македония и Тракия. Тези пропуски са ловко използвани от Гърция в лицето на Елефтериос Венизелос и на Сърбия чрез нейния министър-председател Никола Пашич. Двамата премиери бързат да си подадат ръка зад гърба на неориентирания си партньор и лесно привличат неудовлетворената Румъния в своя лагер. За разлика от България Гърция и Сърбия се заемат да си дадат ясни дипломатически гаранции при оформянето на своя таен отбранителен пакт. Подобна е и схемата в сръбско-румънските преговори. Резултатът е ясен. Водената от България Балканска лига постига само на пръв поглед своите задачи, а в дълбочина личи неловкото съшиване на политически и национални интереси, често застъпващи се по изключително болезнени пунктове, които трудно могат да се преодолеят. Обратно, в периода април-юни Гърция и Сърбия постигат ясно съгласие по своя граничен въпрос в Македония и имат точни и стиковани претенции към България в случай на война с нея.

0 коментара
Напишете коментар
  • Моля, въведете цифрите от картинката