Лого на Издателство Милениум

Шейхът

Категория: Съвременна женска проза

Превод от английски: София Петрова
Оформление: Николай Киров

Меки корици
Формат: 13x20
Страници: 256
Година: 2016
ISBN: 978-954-515-354-9
  • Цена:
  • 10.00 лв.
  • Поръчай онлайн (-10%) за 9.00 лв.



Дайте своята оценка за тази книга:

Книга първа от поредицата "Под знака на любовта"

Вълнуваща история за любовта, разкъсвана от предразсъдъци и неразбирателства. Свободолюбива англичанка и деспотичен арабин мерят сили в огъня на страстта сред пустинни пейзажи и приказни оазиси. Тя е авантюристка, а той – готов на крайности. Тя жадува мъст, а той търси емоция, която да запълни пропастта в сърцето му. След странни премеждия и неочаквани обрати наяве излиза ревниво пазена семейна тайна...
 
По книгата е сниман едноименният филм, който превръща Рудолф Валентино в звезда.
Сапфирената огърлица
 
Тя седна върху дивана. Още трепереше, сякаш виждаше отново сцената и пръстите й играеха със зеленикавата коприна на роклята й. Би дала всичко, за да успокои чувствителността си. Когато влезе Гастон, тя изгледа строго слугата, който оправдаваше господаря си и който би постъпил като него, ако можеше да направи това. Всички бяха едни и същи!
 
- Човекът, който бе ранен пръв – запита тя, - дали е умрял?
 
- Не, госпожо. Мозъчно сътресение – ще се оправи, арабите имат корава глава.
 
- А Юсеф?
 
Гастон се усмихна до уши.
 
- Малкият шейх си е строшил ключицата. Нищо му няма. Няколко дни отпуск – да го погалят малко в харема му и толкоз.
 
- В харема му? – повтори Даяна изненадана. – Нима той е женен?
 
- Разбира се, госпожо. Има две жени. Какво да прави – продължи той в отговор на един жест на събеседничката си, – такъв е обичаят в страната.
 
Явно той възприемаше като нещо нормално обичаите в страната – иначе предмет на пикантни разговори. Даяна поде друга тема.
 
- Къде се научихте да яздите, Гастон?
 
- У един състезател – участник в надбягвания с коне, в Отьой, госпожо, когато бях малък. По-късно прекарах пет години във Френската кавалерия. След което дойдох у господаря.
 
- И откога сте при него?
 
- От петнадесет години, госпожо.
 
- Петнадесет години – повтори тя учудена. – Петнадесет години тук, в пустинята?
 
- Тук или другаде, госпожо – каза той малко по-сухо, отколкото обикновено.
 
Извини се тихо и я остави.
 
Англичанката се облегна на възглавницата си и въздъхна.
 
Гастон нямаше от какво да се бои, тя не целеше да изтръгне тайните на господаря му. Не бе паднала толкова ниско. Но тайната, която обграждаше човека, чийто път бе пресякъл нейния тъй злополучно, се сгъстяваше все повече и повече. Каква беше онази сила, която осигуряваше предаността на варварските му поданици и на този дребен френски кавалерист?
 
Тя размишляваше още за това, когато той се появи отново. Отлично нагласен и облечен, у шейха нямаше и помен от необуздания и окървавен дивак, какъвто бе преди половин час. Тя си спомни гневната му криза и го погледна боязливо, но той не изглеждаше сърдит. Беше важен и прекарваше леко ръка по гладката си брадичка. Това бе жест, който тя бе забелязала стотици пъти и у Обри. Западняци и ориенталци, приличат ли си всички хора? Тя зачака да я заговори, но напразно. Той бе в едно от ония мълчаливи лоши настроения, с които бе свикнала! Стоеше някога по цели часове, без да отпусне устни, без да забележи присъствието на Даяна. Вечерята бе мълчалива. Той се обърна само един път към Гастон, но на арабски, и слугата му отговори с поклащане на главата. Когато той се оттегли, Ахмед седна на дивана и потъна в мислите си.
 
Чужденката се разхождаше из шатрата, разглеждайки без интерес предмети, които вече познаваше много добре, прелиствайки френските списания, които беше чела и препрочитала. Тези мълчания й бяха приятни. Но тази вечер, тя искаше да го слуша да говори. Погледна го крадешком един или два пъти, без да смее да каже нещо. Мислите за преживяването през деня така я вълнуваха, че това мълчание я потискаше. При все това, когато Ахмед я повика, тя съжали, че прекъсна тишината. Приближи се бавно. Не би могла да се бори тая вечер. Има ли смисъл – казваше си, – щом това щеше да свърши, както винаги, с поражение.
 
Той я привлече на дивана и сложи на шията й дълга огърлица от сапфири. Тя я погледна, без да оцени красивите излъскани камъни, чиято зеленина беше с рядка чистота, и отведнъж я разкъса с вик и я хвърли на земята.
 
- Как се осмелявате? Не ви ли харесва? – запита той и повдигнатите му вежди изразяваха престорена или истинска изненада. – Тя много подхожда на роклята ви.
 
Той докосна леко с дългите си пръсти коприната, която покриваше младите изпъкнали гърди. До него една отворена кутия беше пълна с бляскави скъпоценни камъни.
 
- За вас – каза той бавно – перлите са твърде банални, а диамантите – твърде студени. Вие трябва да носите само сапфири. Техният цвят е като цвета на небето вечер в залязващото слънце на вашите коси.
 
Той не бе й говорил никога така, нито с този тон. В неговото отношение досега винаги липсваше нежност. Заинтригувана, Даяна вече не виждаше в очите му ни страст, ни похотливо желание, а само необикновена нежност.
 
- Може би бихте предпочели диаманти и перли? – каза той надменно, посочвайки й кутията.
 
- Не, не. Те ме ужасяват. Не желая да нося скъпоценности. Нямате право да ме вземате за жена от онзи вид! - викна тя.
 
- Значи не ги обичате? Ах, боже господи! Другите жени не ги отказват. Тъкмо обратното! Никога не им стигат!
 
И се засмя. Даяна го гледаше с ужас.
 
- Другите? – повтори.
 
- Нали не мислите, че сте единствената? – запита той цинично. – Не ме гледайте така страшно! Те не бяха като вас - те ми идваха на крака. Как само ме отегчаваха! Насищах им се, преди те да се уморят от мене.
 
Тя повдигна лакътя си пред очите, изхълца с плач и се отдръпна. При нейната чистосърдечност тази мисъл съвсем не й беше идвала наум. Беше последната от дългата върволица любовници, вземани и захвърляни една след друга.
 
Закърши ръцете си от срам.
 
- Вие ме измъчвате! – каза едва-едва.
 
След това гневът победи вълнението й, тя се изтръгна от прегръдката му и стана.
 
- Аз ви мразя, разбирате ли? Мразя ви! Мразя ви!
 
Той запали бавно цигарата си, преди да й отговори, и се разположи по-удобно на дивана.
 
- Казахте ми го вече днес следобед – каза отпуснато – и толкова често ми го повтаряте, че вашето твърдение вече губи силата си, мила моя!
 
Нейният гняв стихна, отново се почувства изтощена от отегчение и унижение. Въздъхна дълбоко и погледна шейха, който се бе излегнал. Виждаше железните му мускули даже в това лениво положение, а тъмното му лице беше непроницаемо както винаги.
 
- Не сте ли изпитвали някога състрадание към някое по-слабо от вас същество? – каза му тя като че ли въпреки себе си и с глух глас. – Не сте ли пощадявали някоя през живота си? Няма ли във вашата природа друго освен жестокости? Всички ли араби са тъй неумолими като вас?
Гласът й потрепера.
 
- Любовта никога ли не ви е правила милостив?
 
Той се засмя с горчив смях и поклати глава:
 
- Любовта ли? Не зная такова нещо! Всъщност - да, зная, обичам конете си.
 
- Когато не ги убивате – възрази тя.
 
- Имате право. Когато не ги убивам.
 
Присмехулният му глас я накара да излезе извън себе си. Сега пак беше неин ред да го нарани:
 
- Ако не обичате жените, които докарвате тук, то не обичате ли жените във вашия харем? Вие имате харем някъде без съмнение.
 
Тя го предизвикваше с презрителен глас и устни. Но веднага почувства, че бе наранила сама себе си. Той протегна грубо ръката си и отново я привлече в прегръдките си.
 
- Ако имах харем, не бихте ли ревнували? И ако нощите, които прекарвах далеч от вас, бях прекарвал в харема си, какво бихте казали за това?
 
- Дано Аллах внуши на някоя от вашите жени мисълта да ви отрови, за да ви попречи да се върнете – отговори тя свирепо.
 
- Боже! Тъй красива и тъй кръвожадна! – каза той, усмихвайки се, вперил очи в нейните. – Аз нямам харем и, нека Аллах бъде благословен, нямам жени, драга моя. Това доставя ли ви удоволствие?
 
- Какво ме интересува това? Съвършено безразлично ми е – възрази тя поруменяла.
Той я задържа по-близо до себе си и я принуди да го гледа, както знаеше да го прави, когато му се искаше, с неотразим магнетизъм.
 
- Ще ви заставя да ме обичате! Аз мога да заставям жените да ме обичат, когато поискам.
 
Тя пребледня и сведе клепките си. Знаеше, че той само се развличаше, че беше индиферентен към всичко, което чувстваше тя, че не искаше да знае ни за нейната любов, ни за омразата й, но той бе намерил едно ново мъчение, по-отвратително от другите. Осмеляваше се да предполага, че тя би могла да започне да го обича, да не вижда вече в него дивак, автор на най-грозното поругание, че би забравила своето отвращение и своята омраза! Мисълта, че той я причисляваше към другите жени, за които току-що говори, я възмущаваше най-силно. Тази мисъл като че ли я унизяваше, оскверняваше и тя разбра, че не бе достигнала още края на униженията си.
 
- Убийте ме, бих предпочела това! – викна му тя.
 
- И аз също – каза той сухо, – защото ако ме обичахте, щяхте да ме отегчавате и би трябвало да ви оставя да си тръгнете. Тогава щях да съжалявам… – засмя се тихо – за случая, който ме заведе онзи ден в Бискра.
 
Ахмед стана с прозявка и я последва с удоволствие, когато тя премина през шатрата. Ритъмът на това младо тяло и това предизвикателно изражение на лицето му напомняха за неговите чистокръвни жребци. Като тях тя беше красива и като тях – неукротима. Той щеше да дресира и нея. Тя бе почти обуздана, но не напълно. Кракът му докосна сапфирената огърлица, която лежеше на килима там, където я беше хвърлила. Той я взе и я повика пак. Тя дойде неохотно, бавно, с неприязън в очите.
"Шейхът" е една невероятна история за това как любовта те променя, за това, че колкото и да се бориш със себе си, за да я прогониш, да обичаш е неизбежно.

из ревюто в блога "Дневникът на един книжен тигър"

1 коментара
  • Трифонова

    Кога да очакваме втората част? :)

Напишете коментар
  • Моля, въведете цифрите от картинката