Когато бях на възрастта на читателите си, винаги пропусках въведението, защото бях нетърпелива да се потопя в историята. Сетне, ако съм харесала прочетеното, се връщах към началото. Ако пък книгата не ми харесаше, пренебрегвах въведението, защото не ме интересуваше какво има да казва авторът. А ето че сега трябва аз да измислям текст към „Хенри Хъгинс“ – първия ми опит за писане (без да броя училищните проекти) отпреди петдесет години. 

 

Моля, чувствайте се свободни да пропуснете това въведение, но ако го сторите, се надявам, че накрая все пак ще се върнете към него. 

 

Какво мога да ви разкажа за тази книга? Първо, през 1949 година, когато я написах, бях изненадана, че изобщо съм я завършила. Макар и да мечтаех да пиша още от дете, нямах ясна представа какво точно искам да кажа. Предполагах, че ще е нещо, свързано с момиче. Все пак и аз бях момиче, нали така? Писателите трябва да пишат за онова, което познават. 

 

Най-сетне, в началото на тридесетте ми години, дойде денят, в който бях напълно завладяна от желание за писане. Работех в книжарница и тъкмо преди Коледа ми се наложи да продавам книга за кученце, което повтаря: „Бау-бау. Обичам зелената трева“. Нито едно куче, което познавах, не правеше така. Знаех, че мога да напиша нещо далеч по-добро.

Седнах на старата кухненска маса в празната си спалня; седях така, без да ми хрумва нищо, което да разкажа за момиче. Гледах птичките, кацнали върху евкалиптовото дърво. Пуснах котката навън. Пуснах котката вътре. Пробвах колебливо с няколко изречения и реших, че ако аз не харесам написаното, значи никой друг нямаше да го стори. Изглежда собственото ми детство бе минало в четене на книги от библиотеката и в шиене на чаени кърпи. Трябваше ли да забравя за писането? Още не. Седнах и се замислих. Открих, че се сещам за група момчета, които срещнах покрай работата си в детската библиотека в Якима, Вашингтон. Учителят изпращаше тези нечетящи хлапета веднъж седмично от близкото училище „Свети Йосиф“, за да избират книги, които да им бъдат по-интересни от учебника. Вървяха спокойно, по двойки, докато стигаха до стълбите на мазето, където бяха съответно читалните за момичета и момчета. Тогава се разделяха и всички почваха да скачат. Трябваше да им намеря книги, които да грабнат интереса им, а те трябваше да ги прочетат и да ми разкажат за тях следващата седмица.

Това се оказа по-трудно, отколкото очаквах. По рафтовете имаше съвсем малко книги, които момчетата искаха да четат. Накрая едно от тях не издържа, а останалите се съгласиха:

 

– Къде са книгите за деца като нас?

 

Къде, наистина? Нямаше ги никакви. Направих най-доброто, на което съм способна, като препоръчвах книжки с истории за кучета, както и такива с мечки.

 

Бяха минали десет години, откакто се бях запознала с тези момчета. Стоях над пишещата машина, която бях купила за дните, когато ще съм писател. Замислих се за момчетата, както и за всички, които бях срещнала през годините: момчета от бедни семейства, които живеят в квартали със стари къщи; момчета, които не попадат в страховити приключения, но които сами си създават радости и вълнения. 

 

И вдъхновението дойде. Забравете за момичетата. Щях да пиша книга за момче, за момче на име Хенри Хъгинс – име, което изглежда отлежаваше в ума ми. Хенри щеше да има куче, най-обикновен градски пес, защото кучешките истории винаги бяха за разни забележителни фермерски кучета. Моята история се зароди от тревогите на една майка, чиито деца опитали да приберат някакво куче у тях с трамвай. Скоро открих удоволствието от това да пренареждам реалността така, че да ми подхожда. Двете деца се превърнаха в един герой, трамваят стана автобус и така нататък. Не знаех как да напиша цяла история, но знаех как да я разкажа. В главата си я разказвах на онези момчета от Якима; написах я така, както я бях разказвала. В края на краищата, казах си, какво е писането за млади читатели, ако не разказване на истории?

С окрилено сърце изпратих кратката си история на издател, който проявяваше интерес към подобни леки за четене неща. След като изпратих текста, открих, че все още си мисля за Хенри; умът ми бе препълнен с идеи, от които теглех наслуки парчета спомени, случки, които ми бяха разказвали, статии във вестници, кръпки от дочути разговори, от заобикалящия ме свят, изобщо всичко, което разтърсваше въображението ми.

 

Ръкописът бе върнат бързо, придружен (това беше изненада!) от окуражително писмо, което ми съобщаваше, че трябва да напиша още няколко истории, да ги пратя до различни списания, а сетне да ги обединя в сюжет за книга. Е, добре! Явно ме биваше повече, отколкото си мислех. И наистина беше така, само че списанията никак не ме вълнуваха. Вместо това седнах и написах още пет истории за Хенри, по една глава на седмица. Този път пишех на ръка; и продължавам да го правя, понеже не обичам машините. После, изненадана от това, което бях създала, с известни опасения за последната история, старателно набрах ръкописа и го изпратих на „Мороу Джуниър Букс“, защото на Елизабет Хамилтън ѝ се носеше славата на „най-умния редактор в бранша“.

 

Наблюдавах пощенската кутия с такова притеснение, че дори пощальонът ме попита какво чакам. Постепенно интересът му се изравни с моя. Минаха шест седмици в отрицателно поклащане на глава, когато той най-сетне подмина пощенската кутия и се насочи към вратата, размахвайки плик. Писмо! Ръкописът ми не беше отхвърлен. Някой бе написал писмо.

 

Елизабет Хамилтън ми съобщаваше, че са силно заинтересувани от текстовете ми и питаше дали бих възразила да направя някои поправки основно в последната глава?Разбира се, че не бих. Промените се оказаха минимални, а главата лесно бе изгладена с помощта на няколко хрумки. Когато върнах ръкописа, Елизабет ми изпрати одобрително писмо, в което пишеше, че „Хенри Хъгинс“ ще бъде една от вълнуващите нови книги през есенния сезон. Чрез това писмо, първото от много други, аз се превърнах, по думите на децата през следващите петдесет години, в един истински автор. 

„Хенри Хъгинс” е сборник с шест истории с неизменното участие на Хенри и неговото куче Рибси. Всъщност първата разказва точно за запознаването на двойката. А тя е забележителна! 

из ревюто на Вал Стоева в "Детски книги"