Добри дни, лоши дни

Лошите дни са му познати. Лошите дни имат способността винаги да те хващат неподготвен. Лошите дни те карат да не се доверяваш на добрите, защото нещо гадно винаги дебне отнякъде.

Том Макий търси забравата. Иска да изтрие от ума си родителите, които са му обърнали гръб, приятелите, за които някога го е било грижа, момичето, чието сърце е разбил, и най-вече скъпия си чичо, загинал в терористичен атентат на другия край на света.

Когато обаче поредната безпаметна нощ го заварва на улицата с десет шева на главата, Том намира опора при единствения човек, също толкова съсипан като него – леля Джорджи, отчаяна и бременна от мъжа, който я е предал.

Принуден да се бори с недоверието на бившите си приятели, с алкохолизирания си и потънал в скръб баща и със спомена за любовта, която е захвърлил, Том се изправя пред най-мъчителната година в живота си.

Но след всички нанесени рани и изгорени мостове може би е време отново да открие пътя към дома. Защото в семейството, приятелството и войната истината е една – никога не изоставяй бойните си другари.

"История с толкова голямо сърце – изпълнена с тъга, но и с топлина и хумор, е изключително трудно да бъде забравена."

The Sydney Morning Herald

"Истинско удоволствие е да видиш как Маркета представя един пречупен, непостоянен и противоречив герой и го изгражда наново, дума по дума. Възхитителна проза."

The Sunday Age

"Красиво написана любовна песен за слабостта и силата на едно семейство, за дългия път, по който ни повежда скръбта, и за обичта, смеха и разочарованията, сплотяващи хората."

A Chair, A Fireplace and a Tea Cozy

Номинация за роман на годината от Съвета за детски книги на Австралия (2011)

Пролог

Струната се врязва в кожата на пръстите му и я разкъсва въпреки мазолите.

Болката гори ставите му, потта, която се стича от косата и лицето му, го задушава, но ритъмът препуска и устремен към забвението, Том не спира да свири.

Чува хората да крещят името му. Песента отдавна е свършила, но той продължава да гали струните. Изведнъж стаята се завърта около него. Когато се строполява от масата и удря главата си в пода, животът му не минава пред очите му като на лента, защото той не помни живота си. Не и последната година от него.

Един спомен сякаш решава да му се присмее и завладява съзнанието му. Отново е на гробището и вижда как ковчегът на чичо му се спуска в празния гроб. Всички са там: мама Грейс, татко Бил, леля Джорджи и бащата на Том. Всички сякаш са мъртви отвътре. Джорджи казва, че именно това се случва с теб, когато погребеш малкото си братче. Мама Грейс казва, че именно това се случва с теб, когато погребеш най-малкия си син. Бащата на Том не казва нищо.

Зад тях има още един празен гроб, който принадлежи на семейството. За някой по-млад дори от чичо Джо.

– Ето какво правя, откакто съм жива, Томи – обръща се към него мама Грейс. – Погребвам мъжете в семейството си в празни ковчези.

Винаги е твърдяла, че имат правото да властват над целия свят, защото семейната им кръв е попила във всяко кътче на земята. Ганг Той, Виетнам. Метростанцията в Лондон. Различни войни, чужди битки, за които семейство Финч и Макий бяха платили цената.

Когато отваря очи, отново е на четири и баща му закопчава предпазния му колан.

– Тръгваме, приятелче – казва Доминик Макий, за да спази ритуала им. Ръцете им се докосват за момент и двамата заиграват на „Това малко прасенце“.

Том сякаш препуска в облаците.

Защото той и Свирача* тръгват на път.

*Препратка към английската детска песничка Tom, Tom, the Piper's Son („Том, Том, синът на свирача“) – бел. прев.