Когато през 2006 г. под натиска на Европейския съюз беше приет законът, позволяващ отварянето на архивите на репресивния апарат на тоталитарния режим, досието на Доган стана достъпно за всички български граждани. Благодарение на това днес имаме възможност да се запознаем с човека, който за двадесет години на два пъти получи мандат за съставяне на правителство, престоя в управлението на страната общо повече от десет години и изигра една от най-важните роли в осъществяването на настоящия политически модел.
Десетте тома, съдържащи агентурната биография на Доган, дават много по-дълбока и цялостна представа за лидера на ДПС от всичко изговорено за него. Досието му може да даде обективна представа както за образа на една от най-влиятелните фигури на българския преход, така и за начина на работа и механизмите на службите на комунистическия режим. Това не е просто досие на доносник или на слабохарактерен човек, изкушен или принуден от репресивните служби. Този документ е свидетелство за многообразието и дълбочината на всепроникващата ДС. За нейната стройност и безпощадност. За безскрупулността и целеустремената сила на една система, изградена, за да контролира.
Ахмед Доган не е обикновен агент на ДС. Той е едно от стойностните, като професионални качества, открития на тоталитарните служби за сигурност. Целенасочен, интелигентен, предан, аналитичен и ефективен. Вероятно тези думи биха били комплимент, ако се използваха по друг повод, но в контекста, в който се употребяват, те са по-скоро зловещи констатации.
Досието на Ахмед Доган е прекалено лично, за да се избягнат онези моменти, които по друг повод биха прозвучали като клюка или пикантерия, целяща да предизвика читателския интерес. В същото време в работата на Доган за службите няма нищо лично. Той е пример за хладен ум и горещо сърце. Много от докладите на водещите му офицери, описващи конспиративните срещи с агента в различните му периоди на „Ангелов”, „Сергей” и „Сава”, са разказ за една тъжна биография.
Докато четях досието, често се увличах и забравях, че всичко написано всъщност е истина, а не роман или художествена измислица, чиито персонажи имат по-скоро литературен смисъл. Разнообразието на формите на общуване между агент и водещи офицери е с диапазон от откровени изповеди до чисто технически подробности като квитанции за получаване на пари.
През цялото време на агентурната си работа Доган донася, разузнава и анализира само по турска линия. Повечето от жертвите му са негови роднини, приятели, любовници и съселяни от с. Дръндар. Всички те са хора, които го възприемат като изключително близък и му споделят най-съкровените си тайни. Това е добра метафора за политическата кариера на Доган, свързана неизменно с българските турци и тяхното доверие към него.
Впрочем една от причините да напиша тази книга е искрената ми симпатия към българските турци и мюсюлмани, които в годините на тоталитарния режим успяха да излъчат единственото мащабно антикомунистическо движение и платиха за това с цената на човешки животи, унижения и масови изселвания. По ирония на съдбата в годините на прехода голяма част от тези наши съграждани намериха своето политическо представителство именно в лицето на Ахмед Доган и останалите агенти на ДС, заели едни от най-високите постове в ДПС. Наличието на толкова много агенти на ДС по високите етажи на партията на Доган е симптом за зависимостта на движението от службите на комунистическия режим. От дистанцията на времето мажем спокойно да стигнем до извода, че ДПС, начело с Ахмед Доган, през целия преход към демокрация провеждаше последователна политика в полза на бившите комунисти. От свалянето на първото правителство на СДС през подкрепата за Георги Първанов от 2001 и 2006 година до превръщането на партията в най-верен стратегически партньор на БСП и мандатоносител на управлението на тройната коалиция. Едва ли българските турци и мюсюлмани са забравили толкова бързо страданията, причинени им от комунистическия режим и неговия репресивен апарат. Едва ли някой от участниците в съпротивителните движения срещу възродителния процес през 1990 година си е представял, че най-голямото престъпление на тоталитарната държава ще остане ненаказано и за него няма да има нито един осъден.
Днес вече е късно за издаване на присъди и затова не ни остава нищо друго, освен да прочетем архивите на тоталитарния режим. Това няма да въздаде така желаната справедливост, но поне би ни накарало никога повече да не повтаряме престъпленията на миналото.
