Не си спомням в кой ден точно Пабло ми каза цялата истина за своя бизнес. Вероятно скоро след гореописаните събития. Тъй като аз се занимавах с парите, естествено, се налагаше да бъда в течение. Превръщането на листата кока в алкалоид се осъществява в процес, състоящ се от няколко фази. Не е необходимо той да бъде извършван непременно от експерти – достатъчни са хора, които да спазват елементарната последователност на различните етапи. Не е по-сложно от месенето на кейк. За тази работа се пригажда лаборатория, наречена кухня. Това е, условно казано, лаборатория, тъй като за тази цел може да се използва всяко място – както хубава къща, така и джунглата. Впоследствие, наемайки хиляди хора, Пабло направи множество лаборатории в самото сърце на колумбийската джунгла, далеч от значими пътни артерии. Но първата му лаборатория се помещаваше в една двуетажна къща в Белен, купена от Пабло. Беше най-обикновена къща в жилищен квартал. Работниците, или както биваха наричани – готвачите, живееха на втория етаж, а по-голямата част от първия етаж беше пригодена за самата „кухня”. От няколко стари хладилника Пабло беше направил прости пещи, в които се приготвяше сместа. Къщата се различаваше от околните само по закритите прозорци, за да не може никой да вижда вътре. В началото не беше нужно да се плаща на полицията, която беше в неведение какво става в къщата.
Единственият проблем беше силният мирис на химикали. Пабло се тревожеше, че съседите могат да се оплачат на полицията, и тогава реши да направи лабораторията в джунглата. Тогава именно започна да се разраства бизнесът. По онова време бе невъзможно човек да си представи какъв размах щеше да добие той и какви несметни богатства щеше да донесе. Бе несравним с каквото и да било. Президентът на Колумбия Вирхилио Барко по-късно щеше да каже: „Такава голяма и могъща организация като тази никога досега не е съществувала на света”.
Само за няколко месеца Пабло и Густаво спечелиха значителна сума пари. Аз вложих парите на Пабло в различни банки, разпръсквайки ги на колкото се можеше повече части. Но не виждах начин как да контролирам всичките тези пари. Брат ми бе започнал да си купува красиви неща: „Нисан Пейтръл” – вид огромен джип, както и красива къща в заможния квартал „Ел Пабладо”; и заживя сред най-богатите граждани на Меделин. Все още се опитвах да го убедя да не продължава повече с този бизнес. И двамата бяхме големи фенове на футбола, обаче бяхме привърженици на различни отбори в Меделин. Цял живот, винаги когато това беше възможно, ходехме по стадионите. Спомням си веднъж, още в началото на историята на Пабло, с него бяхме седнали един до друг на припек. Бяхме само ние двамата, без бодигардове, без съпругите или децата. Беше един от последните пъти, в които ни се отдаде такава възможност. Замолих го за последен път с думите:
– Сега имаш достатъчно пари. Можеш да си купиш всичко, от което имаш нужда, защо не се насочиш единствено към бизнеса с недвижимо имущество?
Той се усмихна като че на себе си. Както щяхме тепърва да се уверим, съществуват различни начини за привикване към дрогата. Пабло вече бе вкусил от силата, парите и славата, които те носеха, и нямаше връщане назад.
Когато Пабло вече си беше създал реноме, неговият живот се промени в неочаквана посока. През 1974 година той се влюби в най-красивото момиче в квартала – Мария Виктория Хенао. Пречката се състоеше в това, че Пабло бе навършил 25 години, а тя беше само на 14 и поради разликата във възрастта майката на Виктория бе против тази връзка. Тя отказваше да разговаря с Пабло и се опитала да попречи на Мария да се вижда с него. Но Пабло бе много влюбен и я преследваше упорито. Спомням си, че една нощ заедно с един китарист, доста подпийнали, й бяха направили серенада като в сцена от евтин филм. През 1976 година Мария Виктория забременяла. Един ден те решили, ей тъй, напук на всичко, да се оженят. Тогава не бях в Колумбия - пътувах с националния отбор и пропуснах церемонията. Подписали без всякакви официалности. Не било планувано и организирано никакво тържество. Три месеца след това се роди техният син Хуан Пабло. Няколко години по-късно тъщата прие новото си семейство, след като накрая се увери в любовта на Пабло към дъщеря й.
Би било лъжа да се твърди, че Пабло е бил най-верният от съпрузите, но на всички е известно, че нито за ден той не престава да обича жена си Мария Виктория, децата и семейството си като цяло. И наистина, години по-късно, именно заради тази негова любов към семейството и опасенията му за тяхната безопасност, той измени на обичайното си поведение и станаха възможни както залавянето му, така и неговата смърт.
Животът на всички в семейството се промени в деня, в който брат ми реши да изпраща наркотици в Америка. По онова време между Колумбия и САЩ отдавна се търгуваше с марихуана, но пазарът за кокаин бе още слабо развит. Това се промени, когато самите американци започнаха да отглеждат марихуана и ползата от големите доставки за натам значително спадна. Пабло се захвана с този бизнес в най-подходящия момент, за да се възползва от тези обстоятелства. Част от пътищата и клиентите бяха вече установени. Кокаинът беше идеалният продукт, който да замени марихуаната: беше много по-лесен за контрабандно пренасяне, защото изискваше по-малко място, а освен това беше и по-доходен. Малка доставка, пренасяна от „муле”, т.е. конкретния преносител, или с малък самолет, струваше много повече пари, отколкото множество бали с марихуана, тайно опаковани и натоварени на кораб.
По същото това време за хората нямаше голяма разлика между кокаин и марихуана. И двата наркотика създаваха еуфорни усещания. Пласирането на кокаин все още не беше съпроводено от насилие, нито пък в САЩ имаше много кокаинови наркомани. Това бе дълго преди най-мощният крек да бъде разпространяван по улиците. Никой не го смяташе за голяма работа. За контрабандистите това беше просто един по-доходен заместител на марихуаната. Освен това в Колумбия мислеха, че в обозримо бъдеще кокаинът ще бъде легализиран както в нашата страна, така и в САЩ, както си беше и преди. Така че, когато на Пабло му хрумна да пренася кокаин в Щатите, това не предизвика там особена тревога.
Отначало Пабло започна да пренася контрабандно кокаин в САЩ, като пакетираше от 20 до 40 килограма в използвани самолетни гуми, които изпращаше в Маями на малък самолет. Той намираше или закупуваше използваните гуми в Колумбия и ги пълнеше с дрогата. Веднъж пристигнали в Маями, пилотът ги изхвърляше като ненужни, за да купи нови. Използваните колела не представляваха интерес за никого, така че ги откарваха с камион до някое сметище, където ги хвърляха. Наемник на Пабло ги следеше всяка минута и прибираше пакетите от сметището. Беше семпъл, но ефективен план.
Беше добре това, че самият Пабло не се докосваше до дрогата. Решил, че никога вече няма да върши самият той мръсната работа, че няма да се излага на риска да попадне пак в затвора, можеше да си позволи да наеме хора, които да поемат този риск. Така направи бизнеса по-безопасен за себе си. Той наемаше едни и същи хора, които да пренасят пастата от Перу до Меделин, където неговите „готвачи” приготвяха скъпоценния прах.
