20.
КУХНИЧКАТА НИ побираше една маса с мушама на цветя и три стола без облегалки. Беше малка, с нисък таван и тъмна. Подът беше леко хлътнал, а стените - почернели от печката. Прозорчето гледаше към сивите бетонни стени на задния двор. Понякога, когато татко го нямаше, сядах на неговия стол, точно срещу мама, и докато белеше и режеше зеленчуци или чистеше леща, тя ми разказваше приказки.
Приказките на мама бяха странни, нямаха нищо общо с приказките, които разказваха на другите деца, нито с тези, които аз разказвах на моите, бяха обвити в мъгла, не започваха от началото и не свършваха в края, сякаш изникваха за малко изпод земята и пак се скриваха там. Навяваха отчуждение и страх, образите оживяваха пред мен като страховити сенки по бетонната стена, омайваха ме, понякога от тях косъмчетата по врата ми настръхваха и преди да разбера какво точно се е случило, се оттегляха в мрака. И до днес помня някои от тях, помня всяка дума. Ето една, която разказва за един много стар човек на име Алилуeв:
Имало едно време забравено от Бога селце с малки схлупени къщурки. Намирало се зад високите планини, зад дълбоките реки и безлюдната степ. На края на селото в тъмната борова гора живеел един сляп и ням старец. Казвал се Алилуев и си нямал нито приятели, нито роднини. Старият Алилуев бил по-стар и от най-стария човек в селото и дори в цялата степ. Не бил просто стар, бил древен. Толкова древен, че по гърба му растял мъх, а вместо коса на главата му изникнали черни гъби. На мястото на бузите му имало дупки, пълни с лишеи. От краката му пропълзели корени, а в очните му кухини се настанили цели рояци светулки. Този Алилуев бил по-стар от гората, по-стар от снега, по-стар от самото Време. Един ден се разчуло, че в най-тъмния ъгъл на колибата му, чиито капаци винаги били затворени, живее друг старец. Той се казвал Чорничортун и бил много, много по-стар от Алилуев, по-сляп, по-парцалив, по-мълчалив и по-глух, по-гърбав и износен като татарска монета. През дългите зимни вечери хората в селото разказвали, че старият Алилуев се грижел за стария Чорничортун, промивал раните му, хранел го с горски плодове, миел го с кладенчова вода или разтопен сняг, оправял му леглото, а понякога през нощта му пеел като на бебе: лю-ля, лю-ля, лю-ля, ля, не се страхувай, слънце мое, лю-ля, лю-ля, лю-ля, ля, недей да ми трепериш. И двамата заспивали сгушени един в друг - старият мъж и още по-старият му приятел, а отвън вятърът виел и навявал огромни снежни преспи. Ако дивите животни не са ги изяли, може би все още живеят в схлупената си къщурка, вълците все още вият отвън, а вятърът свири в комина.
Вечер си лягах и дълго не можех да заспя от страх и възбуда. Повтарях шепнешком думите "стар", "древен", "по-стар от Времето". Затварях очи и в съзнанието ми изникваше плашеща, но приятно плашеща, гъделичкаща съзнанието ми картина на старец, по чийто гръб бавно се разрастват кръгове от мъх, виждах черни гъби и лишеи и алчни за пространство корени, които пълзят като кафяви червеи в тъмнината. Опитвах се да си представя как изглежда човек "износен като татарска монета" и неусетно потъвах в сън под звуците на виещия в комина вятър, вятър, който никога не беше идвал до нашия дом, звуци, които не бях чувал и комини, които бях виждал само на картинките в детските книжки, там всяка къща имаше керемиден покрив и комин. Аз нямах братя и сестри, мама и татко не можеха да си позволят да ми купуват играчки, а телевизорите и компютрите още не бяха измислени.Прекарах цялото си детство в Керем Авраам, но в действителност живеех на ръба на черната гора, в схлупените къщурки, в степите, из ливадите, със снега от приказките на мама и от книжките, нахвърляни на купчина до леглото ми. Бях на изток, но сърцето ми беше на запад. Или "далече на север", както пишеше в тези книжки. Бродех безцелно из въображаеми гори от думи, колиби от думи, ливади от думи. Реалността на думите изтикваше назад задушните задни дворове, ръждясалите железни огради, балконите с легени и просторите с пране. Заобикалящото ме нямаше значение. Броеше се само светът, сътворен от думи. Бях виждал стари хора, някои от тях живееха на "Амос", но те бяха само бледо, тъжно, недодялано подобие на смразяващия кръвта стар, древен Алилуев, горите до Тел Авив бяха жалки, аматьорски скици на величествените праисторически гори от приказките на мама. Лещените зрънца бяха разочароващи в сравнение с черните гъби и горските плодове във въображението ми. Цялата реалност беше нескопосен опит да се имитира светът на думите. Тук помествам приказката на мама за жената и ковачите, която тя ми разказваше, без да подбира думите си, и без да се замисли за крехката ми възраст, разкриваше пред очите ми далечните пъстроцветни кътчета на езика, където малко деца бяха стъпвали, тайното убежище на райските птички на думите.
Преди много години в едно малко спокойно градче в страната Енулария, в най-съкровените й пазви, живеели трима братя ковачи: Миша, Альоша и Антоша. Те били яки и космати като мечки. Спели през цялата зима и чак когато дойдело лято, се залавяли да коват плугове, конски подкови и ножове, удряли с чуковете си по метала и майсторели най-различни сечива. Един ден Миша отишъл в Трошибан. Нямало го много дни и когато се върнал, не бил сам, водел усмихната млада жена на име Татяна, Таня или Танечка. Тя била хубавица, из цяла Енулария нямало да се намери по-красива от нея. По-малките братя стиснали зъби, мълчали цял ден и не проговорили и през следващите дни. Ако някой от тях погледнел случайно към нея, Танечка започвала да се смее с бълбукащ като изворче смях и не спирала, докато мъжът не свеждал поглед. Ако пък тя ги погледнела, братята потръпвали и навеждали очи. В колибата имало само една стая и в нея спели Миша и Таня, и пещта, и мяхът, и наковалнята, и буйният брат Альоша, и мълчаливият Антоша, и тежките железни чукове, и брадвите и длетата и железните пръти, и веригите, и пружините. И станало така, че един ден Миша бил блъснат в пещта и Альоша взел Танечка за себе си. Седем седмици Таня била жена на буйния Альоша, но на седмата седмица тежкият чук паднал върху него и размазал черепа му. Антоша, мълчаливият брат, погребал Альоша и заел мястото му до Таня. Когато минали седем седмици, двамата седнали да ядат пай с гъби. Изведнъж Антоша пребледнял, после посинял, задушил се и умрял. От този ден ковачите от цяла Енулария започнали да идват един по един в колибата, но никой не смеел да остане повече от седем седмици. Някои оставали за седмица, други за две нощи. Ами Таня? Всеки ковач из цялата длъж и шир на Енулария знаел, че Танечка обича ковачите, дошли за седмица или за няколко дни, те работели за нея, топели метала, размахвали чуковете и изковавали разни предмети, но никой не се застоявал. Седмица или две - да, но седем седмици? Кой би посмял?
През деветнайсети век Херц и Сара Мусман живеели в малкото селце Тропе или Трипе в Украйна, близо до Ровно. Те имали прекрасен син - Ефраим. Като дете Ефраим, разказва семейната история*, обичал да си играе с колела и с течаща вода. Когато навършил тринайсет, двайсет дни след неговия бар мицва** поканили гости и го сгодили за дванайсетгодишната Хая Дуба: тогава женели момчетата рано, за да избегнат отиването им в царската армия, откъдето нямало връщане. Преди много време леля Хая Шапиро (кръстена на булката дете, която є се пада баба) ми разказа какво се е случило на тази сватба. След церемонията и угощението, приготвено следобеда на поляната срещу къщата на равина в село Тропе, родителите на булката станали, за да я отведат вкъщи. Било вече късно и след вълнуващия ден и няколко глътки вино детето било заспало в скута на майка си. Младоженецът, разгорещен и потен, тичал между масите и играел на криеница с другите деца. Постепенно гостите започнали да се разотиват, сватовете си взели довиждане и родителите на момчето го извикали, било време да се качва в каруцата, прибирали се вкъщи. Но то отказало: малкият жених застанал насред поляната, наежен като младо петле, и настоял да си вземе жената. Не след три години, не и след три месеца, а тук и сега. Начаса. Гостите се разсмели, задюдюкали, но той им обърнал гръб и тръгнал решително към дома на равина. Почукал на вратата и що?
