Мисълта на Тайлър трескаво препускаше, докато той силно притискаше телефона към ухото си. Все още мокър след набързо взетия душ, с кърпа преметната около врата, само по бельо, той стоеше насред стаята си в „Пфорцхаймър хаус”. Камерън и Дивя седяха на бюрото му и ровеха из сайта на Закърбърг от компютъра на Тайлър. При всеки поглед към тях, при вида на екрана със синята ивица, бузите на Тайлър пламваха и очите му заблестяваха още по-силно. Това не беше редно, мамка му. Не беше честно.
Най-после, на третото иззвъняване, баща му вдигна телефона. Нямаше никой друг на този свят, когото Тайлър да уважава повече. Баща му, сам спечелил милионите си, ръководеше една от най-преуспяващите консултантски компании на „Уолстрийт”. Ако някой знаеше как трябва да се процедира в подобна ситуация, това беше той.
Тайлър заговори бързо, обясни с две думи какво се е случило. Баща му беше в течение на Harvard Connection, все пак те работеха по този сайт от декември 2002. Тайлър му описа отношенията им със Закърбърг, после разказа и за това, което бяха научили от „Кримсън”, а сега и от лични наблюдения при ровенето в thefacebook.com.
- Някои неща са адски подобни, тате.
Това, което според Тайлър отличаваше творението на Марк от другите онлайн социални мрежи като Friendster например, беше ексклузивността. За да влезеш в сайта на Марк, трябваше да имаш имейл от „Харвард”. А това също бе идея на братята и Дивя – Харвардски социален уебсайт. Самата идея за това да се изисква адрес с разширение .edu беше изключително новаторска и може би от първостепенна важност за началния успех на сайта. Тя се явяваше един вид преграда, която осигуряваше безопасност на сайта. Вероятно много от функциите на thefacebook.com бяха различни от тези на Harvard Connection, но основната идея, според Тайлър, се доближаваше прекалено много до тяхната.
Бяха се срещали с Марк общо три пъти. Бяха обменили петдесет и два имейла, които все още се пазеха в компютрите и на тримата – Тайлър, Камерън и Дивя. Марк беше прегледал кодовете на техния сайт – това беше лесно доказуемо. Беше видял докъде е стигнал Виктор и бе обсъждал с подробности какво искат от него да направи.
- Не става дума за пари – в заключение каза Тайлър. – Изобщо не е ясно дали неговият сайт, както и нашият, биха донесли някакви пари. Но това просто не е редно. Не е етично.
Не така трябваше да се случват нещата. Тайлър и Камерън бяха възпитани да вярват в реда. За тях правилата имаха значение. Работиш здраво, получаваш заслуженото. Може би в хакерския свят на Марк, от гледна точка на вманиачените по компютрите загубеняци, нещата стояха по друг начин. Правиш си каквото си поискаш, правиш си гадни номерца, като това с facemash, хакваш компютрите на „Харвард”, вириш си носа пред управата на университета и използваш страниците на вестниците, за да се подиграваш на хората – но това просто не е редно.
Не това е „Харвард”, нали? „Харвард” е място, където редът се спазва.
- Ще те свържа с адвоката ми – каза бащата на Тайлър.
Тайлър кимна, забави дишането си, наложи си да се успокои. Адвокат, точно от това имаха нужда. Трябваше да обсъдят възможностите си с професионалист, да преценят с какви варианти разполагат.
Може би не беше чак толкова късно. Може би наистина все още можеха да поправят нещата.
