I.
Майката
Режа лука и кимам: бабите ги знаят тия работи – щом е време, значи е време. Какво да кажеш? Строги са. А и с тях на глава излиза ли се?...
Преди се намъчих в общежитието – е, тесничко беше, ама ставаше: осем легла в стая. А сега е пълна свобода... Добре че са тия от месткома. Зоя Ивановна така и каза: “Ами то сега вече... Нима е виновно детето? Щом си го родила, родила си – няма да го натикаш обратно, я. Всички знаем как е – майката мисли за всичко, да го нахрани, да го напои. И какво като нямаш мъж? Днес и на такива им помагаме и ги подкрепяме. Ситин, майсторът от шестия етаж, ей го на – второ завъди, увеличава им се семейството. Полага им се двустаен, значи. Така че можеш да се нанесеш на тяхното място”.
Девет квадрата и половина – сам-сама съм си господарка! Ех, да можеше покойната ми майка поне с крайчеца на окото да ме зърне...
А на тях какво им е: “Не си нито първата, нито последната. И помни: детенцето е наше, заводско. Общо е, значи. За властта доведени деца няма. Така че не се съмнявай – и ясли, и градина, а като порасне – и лагер. А пък и ти ще си добре, не си единствената в колектива. Няма какво да потайничиш. Да не е станало от слънчев лъч, я. Макар че то такива ухажори само в Ежови ръкавици трябва да се държат!”.
Замълчах си. Повече не ме питаха.
Рекох си: “Добре че сме в града! Виж колко народ има по улиците – хиляди. Не е като на село. Там веднага щеше да излезе наяве – мъжете се знаят на пръсти...”.
Ако беше някой от завода, може би щях да си призная. Зоя Ивановна е твърде мила. А така, какво да й кажа? Само името му знам. Нито адреса, нито фамилията...
