ЖЕНИ (1)
Радослава
Студенината на каменните плочи прониква през тънките подметки на сандалите ми. Притичвам от колона до колона, благодарна, че съм се измъкнала от задушаващата мъгла в покоите на императрицата. Всичките ми сетива са изострени, докато обмислям поредната безшумна прибежка. Голямото наметало скрива женските ми дрехи. Ако ме заловят и смъкнат качулката, ще ме разкрият и ще ме пребият. Императрицата ще отрече да ме е пращала навън. Бедната жена, няма да има друг избор.
Беше толкова лесно да се промъкна край глухия евнух при първата врата. Златото на императрицата стигна за още двама край по-големия портал, а сега, заради ранния час, тези, които трябва да избягвам, са малко, а местата за криене – много. Мъгла покрива вътрешния двор, където са строени варягите, за да разпределят нарядите им за деня. Отдръпвам се на безопасно разстояние и изчаквам в ъгъла на една сводеста галерия. Високият им предводител трябва да мине оттук.
Някаква врата се отваря и аз се спотайвам в сенките. Пълна робиня носи сребърна купа с овесена каша. Зърна ме, но няма време да любопитства. Прокрадвам се по дългия празен коридор, който води към покоите на императора. Малко по-надолу съзирам отворена странична врата, която води към тъмно тясно кръгло стълбище. По това време го използват само роби. Ще изчакам тук. Когато го видя, ще го извикам. Изкачвам три стъпала и се скривам.
Минават минути и без да искам, ставам свидетелка на необичайна сцена. Вляво от мен, от галерията в двора, се разнасят високи гласове. В полезрението ми се появи евнухът Йоан, сам, шумните му придружители бяха останали назад. Срещу него коленичи някакъв мъж. Йоан не показва никакъв признак на смущение. Ахвам, но за щастие не ме чуват. Виждам пурпурните ботуши, а след това и лицето му, когато спира да целува окичените с пръстени ръце на евнуха. Мъжът, паднал на колене, е Михаил, наследникът на императорския трон.
Йоан не прави никакъв опит да вдигне племенника си. Вместо това грубо гали косата му с пълните си, окичени с пръстени ръце. Доставя му удоволствие да удължава унижението му. Виждам и чувам всичко от мястото, където се спотайвам, страх ме е да се вмъкна още по-навътре, да не би прошумоляването на дрехите ми да ме издаде.
- Не забравяй, че си стигнал дотук единствено благодарение на мен. Онези, които издигам, мога и да ги сваля. – Сега ръката му грубо разрошва косата. Гласът на Йоан звучи сурово и пискливо. – Научи се да се оглеждаш в хорските очи. В града те наричат Михаил Калафат заради занаята на баща ти. Варягите ти викат Малкия кесар и може да си сигурен, че това не е ласкателство. Осмелил си се да се намесиш в нещо, което не те засяга. Твоите хора са платили за това. – Ръката се вдигна. Следващите му думи жегват силно Михаил. – Разбрах, че е било истинска касапница. Хайде, изправи се. Къде ти е достойнството? Един бъдещ император трябва да коленичи само пред Бог.
Михаил скочи на крака и се огледа, сякаш се опитваше да запомни всички присъстващи. Когато поглежда втренчено към стълбите, сърцето ми застива. В този момент обаче Йоан се пресегна и сграбчи обраслата му с редки косми брадичка.
- Няма нужда да се тревожиш за дискретността на хората ми. – Шепне високо, като актьор, и аз чувам всяка дума, сякаш устата му е до ухото ми. – Вече не можеш да се добереш до човека, когото си търсил. Онези, които си искал да разпиташ и нараниш, са под моя закрила. – Замълча, за да се увери, че Михаил го е разбрал. След това продължава: – Няма съмнение, че моят брат, императорът, ще умре. Въпреки отвратителната си болест, той беше велик владетел. Затова искам да му осигуря една последна голяма победа. А ти дръзваш да се намесиш в плановете ми!
- Но... – Михаил понечи да се дръпне, но Йоан постави показалеца си на устните му.
- Не съм очаквал синът на един провалил се корабостроител да прояви такава предприемчивост и нетърпение. Предупреждавам те: отсега нататък всяко твое действие ще бъде следено! – Погледна към някого извън моето полезрение и размаха пръст. – Това се отнася и за теб, братко Константине! Както ти казах снощи, аз съм главата на нашето семейство. – Обърна се и подкани невидимите си спътници: – Хайде, трябва да присъстваме на сутрешния тоалет на императора. – Не може обаче да се лиши от последната дума. – Само да кажа на императора за твоята намеса, и още преди обяд очите ти ще угаснат. Даваш си сметка за това, нали, малки ми племеннико?
Михаил е загубил дар слово. Кимва и треперейки, отстъпва, за да направи път на могъщия си чичо. Зад превития му гръб зървам придружителите на Йоан. Разпознавам Михаил Псел, историка. Виждала съм го в дома на вуйчо ми. Въпреки че е сляп, вуйчо ми може да играе шах. Михаил се интересува от удивителната му зрителна памет и се боя, че е започнал да проявява интерес и към мен.
Щом Йоан и свитата му отминаха, дребният мъж пред мен вдигна глава, започна да вие и да тропа с крак по каменните плочи. Евнухът Константин се втурна към него и го прегърна. За миг бъдещият император прие тази физическа утеха, но после застина.
-Пусни ме! – гласът му е груб и писклив. – Не ме докосвай!
Константин отскача като от нажежена до червено печка.
Михаил поема дълбоко дъх и издиша. Вдига ръце към челото си. Отново е нащрек и аз се опитвам да потисна дишането си. От далечния казармен плац долитат резки команди на непознат северен език. Човекът, когото търся, все още упражнява воините си.
- Добре, трябва да изчакаме и да видим как ще се развият събитията. Но нашият момент ще настъпи, Константине, и то скоро. И тогава ще си отмъстя! Ще изпратя чичо Йоан в някой от скалните манастири в другия край на империята. Ела! – Обръща се и изчезва от погледа ми. – А онзи касапин от севера! Ще... – Думите заглъхнаха, стъпките се отдалечиха надолу по коридора.
За всеки случай изчаквам още малко, отпускам десния си крак и свалям ръката, с която се подпирах на стената. Заплес! Трябва да запомня всяка думичка от тази необичайна среща. Императрицата ще заповяда да ме бичуват, ако заподозре, че съм забравила някоя подробност или ме улови в противоречие. Бедната жена! Откакто е затворена в покоите си, трудно утолява жаждата си за новини.
Затаих дъх и се ослушах, след това се спуснах на пръсти по стълбите. Трябва да се срещна с онзи гигант. Отвън все още подрънкват оръжия, което вероятно означава, че той все още е там. Стражите обаче скоро ще се сменят и аз ще го пресрещна, когато отива да закуси. За моя изненада коридорът е празен, придърпвам качулката над лицето си и се прокрадвам зад една колона.
Сега го виждам. Братовчедка ми Мария го нарича анатомичен феномен. Мария е облагодетелствана, че е получила образование. Научила е дълги думи и ги използва, за да ме накара да се чувствам неука. Била съм causa perduta. Не знам какво означава това, но тя е толкова надута. Забелязала съм, че никак не й е приятно да ме вижда в обкръжението на императрицата.
Притискам се о колоната. Харалд идва към мен, сам е. Очите му се стрелкат насам-натам, забелязва ме, преди да го дръпна за ръкава. Застава под арката и свежда глава, за да изслуша указанията ми. Варваринът е предпазлив. Ако някой го погледне отстрани, ще види един гигант, спрял и потънал в мисли. Накрая само кимва, хвърля към лицето ми поглед, от който сърцето ми застива, и продължава пътя си към покоите на императора.
