Първа глава
Огромният самолет лежеше на малкия остров като умрял кит насред поляна. От него излизаше пушек и нямаше как да разбера дали има оцелели след катастрофата. Колко исках да кажа на Б
аба, че най-безопасният според нея транспорт взима доста жертви!
И тогава го видях. Кашляше от силния пушек и се опитваше да излезе от смачканата ламарина. Знаех, че няма смисъл да губя време в търсене на помощ, затова се приближих. Да, беше човек, оцелял след днешната катастрофа. Момче, което се мъчеше да се провре през едно счупено прозорче, но не успяваше. Беше твърде едър, за да премине. Или пък прозорчетата бяха прекалено малки. А може би и двете. Започнах също да кашлям и след като ме чу, непознатият се скри обратно в самолета. Надникнах по-отблизо и вече с лекота можех да видя, че няма други оцелели. Или по-точно, нямаше други пътници изобщо.
- Сам ли пътуваш? – попитах.
- Може да се каже. Откраднах самолета на баща ми, защото той настоя да се отпиша от тренировките по футбол. Реших да избягам и ето ме – отвърна той.
- Чакай малко. Това е огромен самолет. Не може просто така да го подкараш...
- Не ти ли казах? Баща ми е пилот и през целия си живот не съм ходил на училище. От невръстен съм пред кормилото на самолета. Татко смята, че няма да бъда негов достоен син, ако си губя времето с футбол, вместо да стана пилот.
- И сега какво ще правиш? Ще се връщаш ли у дома? Или ще живееш на острова при пиратите?
- Пирати? Май ще остана. Харесвам пиратите. Понякога, когато татко не си е вкъщи, гледам ,,Карибски пирати“.
- Не мисля, че тези пирати са същите като Джак Спароу и останалите. Те не са обикновени. На този остров специално нощем вилнеят най-страшните пирати... – Не исках да го плаша, но трябваше да го подготвя за истината. И без това утре вече нямаше да е тук.
- Я чакай малко. А ти коя си? Какво търсиш тук? Загуби ли се, че стоиш при най-страшните пирати? Или просто живееш в близкия град и понеже няма какво друго да правиш, идваш да посрещаш паднали самолети?
- Тц. Нищо разбираш. Първо, няма никакъв град наблизо. Той е на около сто морски мили. Второ, сега е нощ. Трето, доста рядко падат самолети – иначе баба нямаше да ги харесва чак толкова много. И последно, четвърто – аз живея с пиратите, затова съм жива в момента.
Момчето вече изглеждаше впечатлено. Изгледа ме. Явно не му приличах на пират. Никак даже. Имах си всички части на тялото (включително и очи), носех нормални момичешки дрехи и косата ми не беше разчорлена като да е Хелоуин (който наистина наближаваше). Всъщност единствената следа от рана по мен бе един белег, голям колкото камъче, на дясната ми ръка, малко над китката. Бях го получила при едно нападение.
- Пирати, викаш. Къде са? Нали през нощта били още по-опасни? – запита той преспокойно. Тъкмо тогава един изстрел свирна на педя над главата му и се заби в дървото, на което се бе облегнал. – А има ли шанс да оцелея? Мога да върша всичко: да чистя, да готвя, да пера, да събирам съчки...
- Това ще го кажеш на капитана. Хайде сега да вървим. Трябва да разберем дали ще те пожалят, както направиха с мен, или... знаеш... Няма да говоря повече.
- Чакай, а ти как се спаси? Как ги накара да те пожалят? Моля те, кажи ми!
- Ами понеже знаех един от кодексите, решиха, че мога да им бъда полезна, като чета картите на съкровищата, помагам за чистенето на кораба и разни други неща, за които пиратите нямат време и не могат да вършат.
- Искаш да кажеш, че не си точно пират?
- Хей, от единайсет години съм по корабите и по островите. Мислиш ли, че като не убивам и не търся съкровища с останалите, не съм пират?
- Да, но това е без значение. Не виждам кораб, с който да се придвижвате. Криете ли го някъде? – попита той. Изглеждаше доста притеснен. Спомних си, че когато пиратите заловиха мен, аз изобщо не млъкнах и накрая те ме освободиха от оковите, за да спра да говоря (това беше условието, което им бях поставила).
- Точно в момента нямаме кораб, защото едни бандити ни го отмъкнаха изпод носовете, но днес по зазоряване ще отидем да завземем някой друг. Много е лесно.
- А какво точно правиш, докато другите търсят съкровища? Седиш и четеш книги?
- Разбира се, че не. Откъде да ги вадя тези книги? От водата? Ако е имало нещо там долу – посочих към морето, – то отдавна се е разпаднало. Знаеш ли как наричат морето старите пирати? Земята на мъртъвците. Ако някой от тях остарее, искам да кажа, ако оцелее до старини при толкова срещи със смъртта, може с чиста съвест да обяви, че е победил Земята на мъртъвците.
- Или по-скоро да благодари на Провидението, че не се е преселил там по-рано – изхили се момчето.
- Как ти е името? – попитах аз.
- Джеси. Мъжко име е. Знам, че има и женско, цял живот ми се подиграват за това.
- Аз съм Кристин. Когато пиратите ги няма да търсят съкровища, драги ми Джеси, или се бият с други пирати, аз... – направих пауза, за да стане по-драматично – ходя на училище. – Видях разочарованото му изражение.
- Не звучи много интересно. Ами ако ме пощадят, ще идвам ли с теб?
- Вероятно няма.
- Защо, аз предпочитам да разбера какво е да ходиш на училище, отколкото да ме учат на някакъв занаят.
- Имах предвид, че едва ли ще те пощадят. Но ако все пак го направят, тогава – да, сигурно ще идваш с мен, а следобедите ще те обучават на „мъжките” неща. Обаче не се надявай. Всичко зависи от баба.
