Начало / Списък с книги / Атлантида и маите

Франк Джоузеф

Атлантида и маите

3.14 от 5 (21 оценки)

8.00 лв.

Поръчай онлайн (-50%) за 4.00 лв.

Категория: Нехудожествена литература, Езотерика, Документалистика

Тип корица: Мека

Страници: 304

ISBN: 978-954-515-151-4

Размери: 13x20

Интересът към зимното слънцестоене през 2012 година се увеличава лавинообразно с неумолимото приближаване на датата. Никога досега 21 декември не е предизвиквал такъв небивал интерес, а също така и притеснения. Съдбовният ден, обсъждан в нарастващ брой книги, вестникарски статии и телевизионни предавания, все повече приковава вниманието на аудиторията. С предстоящото събитие се свързва прогнозата за катастрофа, която ще се прояви под формата на мащабен колапс на традиционните икономически структури, както и чрез екологична нестабилност на планетата Земя.

 
„Научната мисъл често печели от залагането на „бомби” – а именно огласяването на идеи, които са дотолкова революционни, че една част от специалистите са възмутени, докато другата е въодушевена от възможността да се намерят дръзки решения за отколешни проблеми.”
Робърт Бейкър, „Очите на динозаврите”
Дългата зима
 
Дали „бунтът на Земята”, предричан от древните мезоамериканци и прогнозиран да се случи в най-скоро време, е предвестник на всеобщо обновление, както твърдят някои изследователи от 21 век, или на световната катастрофа, в която вярват маите, предстои да се установи. Самото наименование – Бунт на Земята – подсказва, че тук става дума за екологична катастрофа от вида на онези, за които ни предупреждават природозащитниците, а Холивуд пресъздава във филмите си. Със сигурност този „бунт на Земята” би бил логичен завършек на опустошителните екологични злоупотреби, които се нанасят на планетата от самото започване на индустриалната революция. Дали – и по-точно кога предстои тази катастрофа да се случи – се определя от предстоящия 4-Олин.
 
Но спорните сценарии за внезапно бедствие, предизвикано от унищожителния ефект на глобалната икономика, не са толкова вероятни, колкото опасността на планетата да настъпи нова ледникова епоха. Последната е приключила около 9500 г.пр.Хр., което означава, че ако се доверим на палеоклиматолозите, в момента се намираме на прага на нова. Техните проучвания на геологичните данни сочат, че ледниковите периоди продължават към 100 000 години и са разделени помежду си от по-кратки периоди от по около 12 000 години. Някои от изследователите правят извода, че последните 12 хилядолетия са били именно такъв по-топъл период, предшестващ предстояща ледникова епоха. Ако това е вярно, то възобновяването на застудяването е не само неизбежно, но и ще настъпи толкова внезапно, че е възможно изцяло да парализира живота на Земята.
 
Сайтът на вестник „Правда” през 2009 година разбуни духовете с публикацията си „Земята на крачка от нова ледникова епоха”. Статията на Грегори Ф. Фегъл обобщава съвпадащите мнения на много климатолози относно „реалната заплаха от приближаващата и неизбежна ледникова епоха, която предстои да превърне големи участъци от Северното полукълбо в необитаеми... Всички палеоклиматологични данни, включващи леден материал и седиментни проби от дъното на океаните, геологичните, палеоботаническите и зоологическите данни, сочат, че се намираме на прага на нова ледникова ера и че тя предстои да настъпи само в рамките на няколко години“.
Фегъл се позовава на последните публикации на д-р Олег Сорохтин от Московския институт по океанология към Руската академия на науките. Сорохтин и неговите колеги установяват въз основа на изследванията си върху климатичните промени през последните 100 000 години, че „налице са индикации за  предстоящия климакс на холоцена (настоящата геологическа епоха) и внезапната му смяна с нова ледникова епоха през първата половина на настоящия век”.
 
И други руски климатолози споделят това мнение. „В средата на 21 век планетата ще посрещне нова малка ледникова епоха, подобна на Минимума на Маундер (предишната малка ледникова епоха)” – твърди Хабибуло Абдусаматов, директор на Руската лаборатория за изследване на космоса. Тя ще бъде факт, „тъй като количеството слънчева радиация, която достига Земята, константно намалява от 1990 насам и ще достигне минималната си стойност през 2041.
 
Повечето колеги на Абдусаматов не са съгласни с него само по една точка – че смята предстоящото заледяване за твърде леко. Те очакват много по-сериозно и трайно  смразяване от това по време на Минимума на Маундер. „В момента Земята се намира на прага на преминаване към нова ледникова епоха – за това имаме много и убедителни климатологични свидетелства – докладва Фегъл. Много от данните, на които се основават твърденията ни за настъпващите дългосрочни климатични промени, подкрепят тезата, че топлият, дълъг 12 000 години период, скоро ще приключи и Земята ще се завърне към условията на ледников период за следващите 100 000 години.”
Руските учени не са единствените, които прогнозират нова ледникова епоха в близко бъдеще. Климатолозите от Западния институт за изучаване на околната среда в Лебанон, Орегон (организация с идеална цел, обединяваща изследователи на околната среда и сподвижници, вълнуващи се от темата) са съгласни, че Северното полукълбо е непосредствено застрашено от „преминаване в ледников режим”. В своята научна статия „Спешен сигнал за приближаването на ледникова епоха”, Питър Харис и Джон Фарадей обръщат внимание на това, „как геологичните данни сочат, че става дума за внезапни, дълготрайни и екстремни промени”.
 
Науката от много отдавна е наясно с причините и с цикличния характер на ледниковите периоди. Още през 1842 година френският математик Жозеф Алфонс Адемар изказва хипотезата, че ледниковите периоди са следствие от промените на местоположението на нашата планета спрямо Слънцето. Макар съвременниците му да отхвърлят тази теория, 33 години по-късно тя е доразвита в Шотландия от Джеймс Крол, член на Кралската академия на науките и сътрудник на Чарлс Дарвин. В труда си „Геологически взаимовръзки между климат и време” Крол обръща внимание на това, как отклоненията в земната орбита дават отражение върху климатичните цикли. Той е първият учен, който установява положителната отражателната способност на леда, усилваща обратното излъчване на слънцето. Според него в периоди на висок орбитален ексцентритет ледниковите периоди придобиват цикличен характер.
 
Опирайки се на откритията на Адемар и Крол, балканският гений в областта на геофизиката, Милутин Миланкович, установява съвпадане между ледниковата дейност и промяната в геометрията на земната орбита. Той внася поправки и в Юлианския календар на Сръбската православна църква. Ето какво казва по този повод в Уикипедия: „Неговият календар в действителност е най-точният календар в света в момента.”
 
Миланкович открива, че ледниковите периоди са зависими от промяната в наклона на земната ос, настъпваща в рамките на 41 000 години, от орбиталния ексцентритет, който се променя за период от 100 000 години, както от прецесията на равноденствията или колебанията в посоката на земната ос, наблюдавани на всеки 26 000 години. Тези цикли определят количеството слънчева радиация, достигаща нашата планета, и заедно са причина за редуването на ледникови периоди с междинни затопляния.
 
Откритията на Миланкович са посрещнати с недоверие от научната общност и постепенно, под предлог на това, че са недоказуеми, на тях престават да се позовават до късния 20 век. В началото на 1968 година Уолъс С. Брокър, геофизик от Колумбийския университет, на когото седем години по-късно предстои да изкове термина глобално затопляне, открива, че точното датиране на коралови рифове и седиментни проби от дъното на океаните се оказва в подкрепа на хипотезата на Миланкович. А Харис и Фарадей пишат: „Когато палеоклиматолозите се събират през 1972 година, за да обсъдят кога настоящият топъл климатичен период ще приключи, те очакват следващата ледникова епоха да настъпи след много рязко застудяване.” Сателитното наблюдение на биосферата подкрепя теорията на Миланкович за соларно-ледниковите цикли. „Тези изследвания сигнализират за приближаването на нова ледникова епоха.”
 
Четири години по-късно в „Сайънс” излиза публикация, явяваща се реално потвърждение на делото на Миланкович. В „Промените в орбитата на Земята: истинските причини за ледниковите периоди” авторите Джон Имбри, Джеймс Хейс и Никлъс Шекълтън докладват за взаимовръзката, която са открили между данните за климата, взети от седиментни проби от дъното на океаните, и зависимостите между Земята и Слънцето, наблюдавани от Миланкович. Всички тези резултати, взети заедно,  налагат извода, че: „дългосрочната перспектива за следващите 20 000 години е за заледяване на Северното полукълбо и студен климат”.
 
Днес според „Правда” изследванията на Миланкович са „водещата теория във връзка с ледниковите периоди сред изследователите на климата”. Преразглеждането на неговите виждания през 70-те години на миналия век е продиктувано от загрижеността от влошаващия се климат и вникването в причините за това. През 1974 година в списание „Тайм” пише, че „38 кораба  и 13 самолета с учени от 70 страни се събират в Атлантическия океан и на други места, за да проведат многостранно 100-дневно проучване за ефектите на тропическите морета и атмосфера върху климата в световен мащаб.”
 
Наблюдателите от най-разнообразни научни сфери, участващи в Програмата за глобално изследване на атмосферата (Global Atmospheric Research Program - GARP) достигат до извода, че намаляването на слънчевата светлина, достигаща Земята, дори с един процент, може сериозно да наруши климатичния баланс, да предизвика рязко понижаване на температурите и настъпване на ледникова епоха. Изследванията им сочат, че високите температури, на които сме съвременници, са били с такава стойност само през 5 процента от последните 700 000 години. С други думи – малко вероятно е тази висока топлинна аномалия да продължи още дълго.
 
Докато изследователите от GARP полагат усилия да изчислят кога ще настъпи следващото заледяване, техните колеги от Програмата за дългосрочно изследване, картографиране и прогнозиране на климата (Climate Long-Range Investigation, Mapping, and Prediction – CLIMAP) се заемат с пробиване на земната кора на дъното на океана, като пробите от последния половин милион години, с които се сдобиват, потвърждава обяснените от Миланкович цикли на прецесия, ексцентритет и наклон на земната ос. Пробите показват, че заледяването понякога е започвало и приключвало твърде рязко.
 
Така нареченият Късен Дриас или Голям студ представлява кратък 1300-годишен ледников период, който връхлита планетата преди около 12 000 години. Само за едно десетилетие температурите рязко спадат. Интензивният снеговалеж покрива всички планински райони на Земята, всички горски масиви в Скандинавия се превръщат в тундри, а Източното Средиземноморие е поразено от сушата. В Северна Америка много животински видове загиват, а културата Кловис – ранно общество на палеоиндианци – е сполетяно от бърз упадък, който не съумява да надживее.
 
Високоуважаваният редактор на списание „Ню Сайънтист” Найджъл Колдър, притеснен от многобройните нови разкрития по темата, обявява през юли 1975 година от страниците на „Интернешънъл Уайлдлайф”: „В последно време се натрупват все повече факти от проучванията върху отминали ледникови ери и те недвусмислено ни дават да разберем, че заплахата от нова ледникова ера е равносилна на тази от атомна война по отношение на унищоженията и високата смъртност, които би могла да причини на човечеството.
 
Климатичните проучвания през следващите десетилетия потвърждават и задълбочават най-лошите прогнози, касаещи заледяването. През 1987 година, по време на провеждането на проект в Гренландия, с помощта на усъвършенствани сонди е взет материал от над 3 километра под земната повърхност, образуван през последния четвърт милион години. Пробите доказват, че всяка една от ледниковите епохи в този времеви отрязък е започвала внезапно.” 
Вижте още