„Кажи сега, Скоти – каза Бени. – Имаш демо касета, която искаш да чуя? Имаш албум, група? Песни, за които търсиш продуцент? Какво имаш наум.“
Беше се облегнал на предния ръб на черното си бюро с кръстосани глезени, една от онези пози, които изглеждат много отпуснати, но всъщност са доста напрегнати. Когато погледнах нагоре към него, съобразих няколко неща в бърза поредица: 1) Бени и аз вече не сме приятели и никога повече няма да бъдем. 2) Той гледа да се отърве от мен възможно най-бързо и с най-малко разправии. 3) Аз вече знаех, че ще стане така. Знаех го още преди да дойда. 4) Тъкмо затова бях дошъл да го видя.
„Скоти? Тук ли си още?“
„Е – казах. – Ти вече си голяма работа, така че всеки иска нещо от тебе.“
Бени се повдигна на ръба на бюрото и седна отгоре срещу мен със скръстени ръце в поза, която изглеждаше по-малко отпусната от първата, но всъщност беше повече.
„Хайде, Скоти – каза. – Пишеш ми писмо от нищото, сега изникваш в моя офис – предполагам, че не идваш само за да ми донесеш риба.“
„Не, тя е подарък – казах. – Дойдох по следната причина: искам да знам какво се е случило между А и Б.“
Бени сякаш чакаше да чуе повече.
„А е, когато и двамата бяхме в групата и желаехме едно и също момиче. Б е сега.“
Разбрах моментално, че беше правилен ход да намеся Алис. Бях казал нещо буквално, да, но отдолу се криеше друго: бяхме двама лайнари, а сега само аз съм лайнар, защо? И отдолу, още нещо: веднъж лайнар, завинаги лайнар. И най-дълбоко от всичко: Ти я сваляше. Но тя избра мен.
„Скъсах си задника от работа – каза Бени. – Ето какво се е случило.“
„Виж ти.“
Гледахме се през черното бюро, седалището на властта на Бени. Проточи се дълга, странна пауза и в тази пауза се видях да връщам Бени или може би той да ме връща обратно в Сан Франциско, където бяхме двама от четиримата във „Флейминг дилдос“, а Бени беше един от най-слабите басисти, които бихте могли да чуете. Беше момче с кафява кожа и косми по ръцете и мой най-добър приятел. Усетих пристъп на гняв, толкова силен, че ми се зави свят. Затворих очи и си представих как се пресягам към Бени през бюрото и му откъсвам главата, изтръгвам я от яката на тази красива бяла риза като плевел с буци пръст в дългите заплетени корени. Видях се да я отнасям в елегантното му фоайе, хванал я за рошавата коса, и да я полагам на бюрото на Саша.
Станах от стола си, но в същия момент и Бени се надигна – „скочи“, би било правилно да кажа, защото когато го погледнах, той вече бе прав.
„Нещо против да погледам през прозореца ти?“, попитах.
„Не, изобщо.“ Не звучеше изплашено, но надушвах, че се бои. На оцет, така мирише страхът.
Отидох до стъклото. Престорих се, че гледам, но очите ми бяха затворени.
След известно време усетих, че Бени се е приближил. „Още ли се занимаваш с музика, Скоти?“, внимателно попита той.
„Опитвам се – казах. – Предимно за себе си, колкото да се поддържам във форма.“
Можех да си отворя очите, но не и да го погледна.
„Беше невероятен с онази китара – каза. После попита: – Женен ли си?“
„Разведен. С Алис.“
„Знам – каза той. – Имах предвид дали си се женил пак.“
„Продължи четири години.“
„Съжалявам, приятел.“
„Всичко за най-добрите“, казах и се обърнах да го погледна. Стоеше с гръб към прозореца и се зачудих дали понякога си прави труда да погледне навън, дали да разполага с толкова много красота под ръка, означаваше нещо за него. „Ами ти?“, попитах го.
„Женен. Тримесечен син.“ Тогава се усмихна – бегла, смутена усмивка при мисълта за момченцето му, сякаш знаеше, че не го заслужава особено. Надникнах под усмивката на Бени и страхът беше там: че съм го издирил, за да му свия даровете, които животът бе изсипал върху него, да ги залича за няколко съдбовни секунди. Прииска ми се да изкрещя през смях: Хей, пич, не схващаш ли? Няма нищо, което ти да притежаваш, а аз не! Всичко е само Х и О, а тях можеш да ги получиш по милион различни начини. Но две мисли ме разсеяха, докато стоях там и надушвах страха на Бени: 1) Не притежавах това, което притежаваше Бени. 2) Той беше прав.
