Съкровището от Зеленото езеро

4.

Пазачът отключи белезниците му и го поведе към вратата на автобуса. Станли се полюляваше леко, бе малко замаян, не беше ставал повече от осем часа.

- Внимавай – подвикна му шофьорът, когато той мина покрай него и се спусна по стъпалата.

Станли не беше сигурен дали шофьорът има предвид да внимава за стъпалата, или му казва да внимава в лагера.

- Благодаря за возенето – рече той.

Устата му беше пресъхнала, чак гърлото го болеше. Земята под краката му беше суха и спечена. Там, където белезниците бяха пристягали китката му, кожата беше запотена.

Наоколо се виждаше само гола пустош. В далечината имаше няколко порутени бараки и разни палатки. Зад тях, до две високи дървета, се издигаше стара дървена къща. Освен двете дървета нямаше други растения. Нямаше дори и кактуси.

Пазачът го отведе до малка постройка. На нея висеше табелка: "Лагер за малолетни правонарушители "Зеленото езеро". Отстрани друг надпис обясняваше, че внасянето на огнестрелни и хладни оръжия, експлозиви, наркотици и алкохол представлява нарушение на наказателния кодекс на Тексас.

Станли го прочете и си помисли: "Идиоти!".

Пазачът го бутна в бараката, където ги лъхна жадувана прохлада от климатик.

Вътре един мъж седеше с вдигнати на бюрото крака. Когато Станли и пазачът влязоха, той не помръдна, само едва-едва обърна глава. Макар че не беше на открито, носеше слънчеви очила и каубойска шапка. В ръката си държеше кутийка с безалкохолно и при вида й устата на Станли се изпълни със слюнка.

Пазачът връчи на мъжа някакви документи и отбеляза:

- Бая семки.

На пода до бюрото се въргаляше конопен чувал, пълен със слънчоглед.

- Отказах цигарите миналия месец – отвърна мъжът с каубойската шапка. На ръката си имаше татуировка на гърмяща змия и когато посегна да се подпише, опашката й се размърда. – Пушех по кутия на ден. А сега изяждам по чувал семки на седмица.

Пазачът се разсмя.

Зад бюрото имаше хладилник и мъжът с каубойската шапка извади от него две кутийки безалкохолно. В първия момент Станли си помисли, че ще даде едната на него, но онзи рече, че са за пазача и шофьора.

- Девет часа лангъркане насам, а сега и девет часа обратно – измърмори пазачът. – Тоя ден край няма.

Станли се замисли за дългото, неприятно пътуване и чак му стана мъчно за придружителите му.

Мъжът с каубойската шапка изплю няколко шлюпки в кошчето. След това заобиколи бюрото и застана отпред.

- Така, аз съм Шефа. Ше-фа, набий си го хубаво в главата. За теб съм господин Шефа, ясно ли е?

Станли се поколеба. Не му се вярваше "Шефа" да е име. А и как трябваше да се обръща към него, с "господин Шефа" или с "господин шефе?".

- Ъъъ, да, господин Шефа – смутолеви той.

- Това тук не е лагер за момичета – заяви господин Шефа.

След това господин Шефа го накара да се съблече и го претърси да не би да крие нещо. После му даде хавлия и два ката дрехи: два оранжеви работни гащеризона с дълги ръкави, две оранжеви тениски и два чифта жълтеникави чорапи. На Станли му се струваше, че чорапите първоначално са били бели, а с времето са потъмнели.

Получи също така и едни бели кецове, оранжева шапка и пластмасова манерка, която за съжаление беше празна. Отзад на шапката беше пришито парче плат, което да закрива врата.

Станли се преоблече. Дрехите ухаеха на прах за пране.

Господин Шефа му обясни, че единият кат дрехи е за работа, а вторият ще носи, когато си почива. След три дни щели да вземат работните му дрехи за пране и да му дадат нови. Тогава другите ставали за работа, а чистите щял да носи, докато си почива.

- Всеки ден, включително събота и неделя, ще изкопаваш по една дупка. Тя трябва да е дълбока метър и половина и също толкова широка. Мярка ти е лопатата, дупката трябва да е дълбока и широка колкото нея. Закуската е в четири и половина.

Изненадата на Станли сигурно си бе проличала, тъй като господин Шефа добави, че започват работа рано, за да избегнат най-горещите часове на деня.

- Тук не се допускат превземки и лигавщини – предупреди го той. – Ако копаеш бавно, ще стоиш на слънцето по-дълго. Ако намериш нещо интересно, трябва незабавно да уведомиш мен или някой от отрядните ръководители. Щом свършиш работа, си свободен.

Станли кимна, за да покаже, че е разбрал.

- Това тук не е лагер за момичета – заяви господин Шефа.

Провери раницата му и му позволи да я вземе със себе си. След това го изведе в адската жега навън.

- Огледай се хубаво – нареди му. – Какво виждаш?

Станли плъзна поглед по безкрайната пустош. Въздухът тегнеше от топлина и прахоляк.

- Нищо – отвърна той. И побърза да добави: – Господин Шефа.

Господин Шефа се изсмя.

- Виждаш ли постове и пазачи?

- Не.

- Електрическа ограда?

- Не, господин Шефа.

- Няма никаква ограда, нали?

- Да, господин Шефа.

- Искаш ли да избягаш?

Станли се обърна към него, не беше сигурен как да разбира въпроса му.

- Ако искаш да избягаш, хайде, върви, няма да те спирам.

Какво ли беше намислил господин Шефа?

- Виждам, че гледаш пистолета ми. Не се тревожи, няма да стрелям по теб – той потупа кобура. – Той е за жълтопетнистите гущери. Не бих си хабил патроните за теб.

- Не мисля да бягам – рече Станли.

- Браво на теб – отвърна господин Шефа. – Оттук никой не е избягал. Не ни трябва ограда. И знаеш ли защо? Защото на сто мили околовръст няма да намериш и капчица вода. Щом искаш, бягай. След три дни лешоядите ще пируват с теб.

В далечината няколко момчета с оранжеви гащеризони и с лопати на рамо се влачеха към палатките.

- Жаден ли си?

- Да, господин Шефа – отвърна с благодарност Станли.

- Е, свиквай. Така ще е през следващите осемнайсет месеца.

„Съкровището от Зеленото езеро“ на Луис Сакър (изд. „Милениум“) е забележителна книга. Сюжетът ѝ е завладяващ. Започнах да я чета с предубеждение и даже неохотно. Ала веднага ме увлече. Докато отгръщах страниците си представях, че съм на мястото, където се развива действието, че разговарям с героите, че изживявам събитията – не само като наблюдател, а като пряк участник в необикновената история.

А тя наистина е необикновена – разказва за тийнейджър, който винаги е преследван от ужасно лошия късмет да е на неподходящото място в неподходящото време. Случват му се щури премеждия – такива, които и най-смелото въображение не може да измисли, защото най-вероятно са самата истина. Та този тийнейджър – Станли Илнатс, е класически карък с всички изгледи да пропадне в живота и да кривне по „лошия път“. Ала съдбата е отредила друго – в най-безизходния момент – с малко познания по химия, физика и биология – и с малко помощ от приятел – да преобърне нещата в своя полза.

Четях увлечен и напрегнат – исках да вникна във вътрешността на всеки един детайл и да го видя от нова гледна точка.

Препоръчвам горещо тази книга, защото след като прочетох и последната страница, до края на деня продължавах да преживявам сюжета ѝ – представях си алтернативни начини за бягство от мъчението, наречено летен лагер, съчинявах различни варианти за решаване на проблема. Рядко съм бил така погълнат от някой роман. Затова смятам тази книга за задължителна за всички възрасти, но най-вече за тийнейджърите.

Няма как да кажа повече, без да издам интригата и да разваля удоволствието от четенето. И ако все още не съм ви убедил, преди да посегнете към интересния роман, напишете името на главния герой Станли Илнатс наобратно и вижте какво се получава.

Мистерията ви завладява, нали?

Никола Радойнов