Начало / Списък с книги / Мич и Ейми

Бевърли Kлиъри

Мич и Ейми

3.00 от 5 (17 оценки)

7.00 лв.

Поръчай онлайн за 5.00 лв.

Категория: Художествена литература, Детска литература, Поредици, колекция D.E.A.R. Day

Тип корица: Мека

Страници: 300

ISBN: 978-954-515-203-0

Размери: 13x19,5

Виж оценки в Goodreads
"Мич и Ейми" е единстевната книга, посветена на щурите близнаци. Прототипи на двамата герои са децата на Бевърли Клиъри. 

Денят на Мичъл Хъф започна както всеки друг летен ден – със спречкване с неговата сестра близначка. На закуска Ейми откъсна капака на кутията със зърнена закуска и каза:
 
- Ще изпратя талона, за да получа онази пластмасова хармоника, която прилича на царевица!
 
- О, не, няма! – възрази Мичъл. – Мой ред е да взема талона!
 
- Не, не е! – каза тя. – Ти го взе последния път!
 
- Обаче тогава не беше хубав! – отвърна брат й. – Защо хубавите талони са все за теб?
 
- Не е вярно! – каза Ейми. – Ти изпрати талона за крачкомера!
 
- Да, но той се счупи още първия път, когато го използвах! – отговори Мичъл.
 
- Вината не е моя – каза сестра му.
 
- Не е честно! – възрази Мичъл. – Ти винаги прибираш хубавите талони, а после никога не ги изпращаш за наградата!
 
- По-тихо, вие двамата! – намеси се мисис Хъф. – Или ще почна всяка сутрин, триста шейсет и пет дни в годината, да поднасям топла овесена каша, да видим тогава за какви талони ще се карате! 
 

Третото глухарче на Ейми

Всъщност Ейми не си беше намислила истинско желание. Когато Мичъл издуха първото й глухарче, тя стоеше със затворени очи, опитвайки се да реши какво да избере: нещо с бита сметана за десерт, много покани за рождени дни в четвърти клас или закон, с който президентът да забрани изучаването на таблицата за умножение.

С второто глухарче Ейми имаше простичкото желание Мичъл да не го издуха преди нея самата, така че и това не се броеше.

- Какво ще облечеш на първия учебен ден? – попита Марла Бродски . – Ако не е твърде топло, аз ще нося новата си плисирана пола.

- Аз също – съгласи се Ейми. – Мама казва, че е твърде дълга, но на мен ми харесва така. Кара ме да се чувствам като десетгодишна.

- Вие с Мич в един клас ли ще сте, след като вече ще сте четвъртокласници? – попита Марла, докато двете момичета влизаха в къщата.

- Няма да ни разрешат – отвърна Ейми. – Те казват, че близнаците трябва да се разделят. Не сме били в един и същи клас от детската градина.

Под "те" Ейми имаше предвид родителите, учителите и мистър Гриър, директора.

- Не си ли доволна? – попита Марла. – Не бих искала да съм в един и същ клас с брат си... ако имах такъв.

- Хм... не точно, предполагам. Има нещо забавно в това хората да говорят за близнаците Хъф.

И наистина имаше, но да бъдеш близнак, притежаваше и друга страна, над която Ейми понякога разсъждаваше, щом с Мичъл се скараха. Докъдето й стигаше паметта, брат й винаги беше наоколо и двамата споделяха рождените си дни, родителите си, въобще всички важни неща. И макар Ейми да предпочиташе много повече да бъде близначка, отколкото да не е, имаше моменти, в които й се искаше да разполага с всичко само за себе си, без да чувства задължение към брат си.

- Странно е, защото аз мислех, че близнаците си приличат – отбеляза Марла. – А ти и Мичъл сте толкова различни. Ти винаги четеш, а той постоянно тича и скача наоколо.

- Това е, защото не сме еднояйчни – обясни Ейми, докато вървяха към разхвърляната й стая. Беше скрила челото си под леглото, където никой нямаше да може да го настъпи и където майка й нямаше да го види и да й напомни да се упражнява. Бюрото и гардеробът й бяха претъпкани от инструменти за шиене, от плюшени играчки, книги и пастели, мяркаше се и част от кукленски комплект за чай. Подът беше затрупан от парченца накълцана хартия за оригами, смачкана рисунка и един мръсен чорап, който Ейми избута с крак под леглото.

- Ти си късметлийка – каза Марла. – Майка ми ме кара да си подреждам стаята всеки ден.

- Моята казва, че й е омръзнало постоянно да повтаря едно и също – отвърна Ейми. Според мисис Хъф стаята на Ейми бе разхвърляна като мише свърталище, но дъщеря й беше достатъчно голяма, за да се грижи сама за нея. Ейми се радваше на идеята, че живее в мише свърталище, така че състоянието на стаята й ни най-малко не я притесняваше. Притесняваше единствено майка й.

Марла отиде до календара, на който Ейми винаги си отбелязваше важните събития. На квадратчето за 1 септември тя бе написала "106 дни до Коледа" с червено. На 2 септември имаше: "Днес прочетох хубава книга". Трети септември бе важен, защото "Ядохме желе с бита сметана".

От дневната се чу спокоен мъжки глас:

- От страница 211 до 219. Качулато синигерче – каза гласът.

- Кой е това? – попита Марла, изненадана, понеже мисис Хъф беше сама, когато влязоха в къщата.

- Си-нигерчеее. Си-нигерче. Чурулик-чурулик – една птичка изпя от хола.

- Това са просто записите с птици на мама – обясни Ейми. – Тя е късогледа и не може да ги наблюдава наистина, затова опитва да ги различава според песента им от специални записи.

- Планинско синигерче – обяви мъжкият глас.

- Чурулик-чурулик – обади се птицата.

- Звучи сякаш има истински птици в дневната – каза Марла.

- Зная. Същото си помисли и съседската котка в началото – отговори Ейми. – На какво ще играем?

- Да се маскираме! – отвърна бързо Марла. – Ще се преструваме, че сме от първите заселници.

- Да, хайде! – съгласи се Ейми. Марла винаги искаше да всичко в подходящото и точно време. Някои момичета биха искали да наблюдават как Мичъл изпробва скейтборда си на улицата, но не и Марла. Тя обичаше да чете старомодни истории за премеждията на първите заселници и бе винаги готова да се потопи в играта.

Ейми отвори най-долното чекмедже от шкафа си, което направо преливаше от дрехи за дегизиране. Майка й ги бе събрала за нея и сега имаше голяма топка от блестящ сатен, тафта, кадифе и шифон във всички цветове на дъгата.

Марла избра една розова шифонена шаферска рокля, огледа я критично и попита:

- Нямаш ли някакви стари басмени рокли? Момичетата на първите заселници не са носили такива лъскави неща.

- Никой вече не носи басмени рокли – отбеляза Ейми. – Дори не съм сигурна, че знам как изглеждат.

- Аз знам, обаче коприната... – гласът на Марла затихна многозначително.

От дневната отново се разнесе спокойният мъжки глас, който сякаш в живота си никога не се бе ядосвал.

- Пойна птица със завита опашка – обясни той.

И птичката послушно се обади:

- Чурулик-чурулик!

Ейми знаеше какво има предвид Марла. Роклите, които мисис Хъф бе запазила или донесла от приятели или от "Волните дарения" за Ейми, бяха идеални за принцеси, но не и за заселници.

- Е, добре – каза тя. – Хайде да се преструваме, че са от басма. – Щом така или иначе щяха да се преструват, можеха да се преструват и за това. – Пу за мене Лора!

- Добре – съгласи се Марла. – Аз ще бъда Мери тогава.

Лора и Мери бяха героини от "Малка къща в прерията". Това беше любимата книга на момичетата, в която се разказваше за приключенията на първите заселници, Лора Ингълс и нейното семейство. Марла се промуши измежду купчината дрехи и издърпа най-семплата рокля, която успя да открие – бледосиня шифонена тога.

- Освен това ще ни сполетят премеждия! Да се престорим, че има буря.

Ейми нахлузи една боровинкова сатенена рокля през врата си и потърси ръкавите.

- Закопчай ми ципа отзад – каза тя, щом ги откри. – И нека да си представим, че баща ни е отишъл в града за провизии. Това ще го държи надалеч.

Марла закопча роклята на Ейми.

- Ами какво да правим с майка ни? – първото правило на всяка подобна игра гласеше да се отърват от родителите възможно най-скоро. Те можеше да умрат от пневмония, да бъдат уцелени от индианци със стрели или друго. Нямаше значение, просто трябваше да изчезнат.

- Тя може да излезе навън в бурята, за да се погрижи за животните...

- Не, това няма да е достатъчно – възрази Марла. – Би могла да опъне въже от къщата до обора и така да намери обратния път. Ще трябва да измислим нещо друго.

Ейми се замисли за момент. Как биха могли да се отърват от майка им?

- Можем да я накараме да отиде да се грижи за болен съсед и така да останем сами вкъщи с бебето... – взе плюшеното си мече и го уви в кукленско одеяло. – Ето го и него...

- И снегът е натрупал чак до покрива...

- И вятърът духа през процепите...

- И вълците вият отвън...

- И тъкмо ни е свършила храната...

- Няма нищо останало освен малко царевично брашно...

- Което ще трябва да сготвим в огнището – пространството под бюрото ми може да е камина...

- И бебето плаче: "Уааа-уааа".

- И дървата са ни свършили...

- И трябва да нарежем столовете...

- Така че да не замръзнем до смърт...

- Какво ще използваме вместо столове?

Ейми се замисли за момент. Какво биха могли да използват вместо столове?

- Аз знам! Можем да навием вестници на рула и да си представяме, че това са парчета от счупените столове.

Марла кимна.

- И можем да чуем как вълците приближават...

- И ни е страх, че баща ни се е изгубил в бурята...

- Или е разкъсан от вълците! – и на двете момичета едва им стигаше дъхът, за да споделят идеите си.

В дневната мъжът от записа продължаваше да говори с равен тон. Звучеше толкова спокоен, сякаш никога не бе удрял по-малката си сестра или пък никога не бе викал на бейзболен мач:

- Пустинен дрозд.

- Чурулик! – отговори пустинният дрозд.

- Ами индианците? – попита Ейми.

- Не и в бурята – каза Марла – Само вълците.

Ейми имаше друга идея.

Ситуациите, в които двамата близнаци изпадат, се случват на всеки от нас, а решенията, които ни предлагат двете деца, често могат да са ни от полза. И ако не обичате да четете или пък да смятате, ако се сблъсквате с побойници или се страхувате да дадете шанс на нов приятел да ви се разкрие, прочетете „Мич и Ейми“. Ще попаднете на златна мина!

из ревюто на Вал Стоева в "Детски книги"

Вижте още