Ден за плащане
- Йеее! – изпя Рамона Куимби през един топъл септемврийски следобед, докато седеше на колене върху кухненската маса и приготвяше коледния си списък. Беше се насладила на един хубав ден в училище, а сега с нетърпение чакаше да се захване със списъка. За Рамона един коледен списък представляваше описание на подаръците, които се надява да получи, а не на онези, които възнамерява да раздаде.
- Йеее! – изпя отново.
- Слава Богу, че днес е ден за заплата – отбеляза мисис Куимби, отваряйки хладилника, за да провери какво може да открие в него за вечеря.
- Йеее! – повтори Рамона, докато рисуваше с лилав пастел "мишки или морско свинче" в списъка си. След Коледа и рождения й ден денят за заплата на баща й бе любимият й.
Означаваше, че ще има угощение. Денят за заплата на майка й от почасовата й работа в кабинета на доктора означаваше, че ще успеят с вноската за спалнята, която семейството й бе достроило, когато Рамона бе в първи клас.
- За какво е цялото това пеене? – попита мисис Куимби.
- Отправям весели възклицания към Господ, както ни казаха в неделното училище – обясни Рамона. – Само дето не ни обясниха какви точно са тези весели възклицания, така че се наложи да си измислям.
Според Рамона "Ура" и "Уау" бяха весели възклицания, но някак не й се струваха подходящи, затова се спря на "Йеее", понеже звучеше щастливо, но и спокойно.
- Не е ли подходящо? – попита тя, докато добавяше "скорец, който говори" в списъка си.
- Подходящо е, стига така да се чувстваш – увери я мисис Куимби.
Рамона нарисува "часовник с кукувичка" в списъка си, докато се чудеше какво ли щеше да е угощението днес. Може би, след като беше петък, щяха да отидат на кино, ако родителите й намереха подходящ филм. И двете, Рамона и голямата й сестра Бийзъс, която всъщност се казваше Беатрис, се чудеха какво толкова се случва на останалите прожекции. Възнамеряваха да открият веднага щом пораснат. По този въпрос бяха единодушни. А може би баща им щеше да донесе подаръци – пакет цветна хартия за Рамона и книга за Бийзъс.
- Ще ми се да измисля нещо, което да приготвя с остатъците от печеното и карфиола – отбеляза мисис Куимби.
"Остатъци – бляк!", помисли си Рамона.
- Може би татко ще ни заведе на вечеря в "Уупър Бъргър" по повод заплатата – каза тя.
Нежен, сочен хамбургер, подправен със сос, отрупан с пържени картофки и малка порция зелева салата в ресторант "Уупър Бъргър" – това бе любимото угощение на Рамона в деня за заплата. Когато се хранеха навън заедно, Рамона ставаше мила и гальовна. Тя и Бийзъс никога не се караха в "Уупър Бъргър".
- Добра идея – мисис Куимби затвори вратата на хладилника. – Ще видя какво мога да направя.
Тогава Бийзъс дойде в кухнята през входната врата, остави книгите си на масата и се отпусна на стола с дълбока въздишка.
- Това пък за какво беше? – попита мисис Куимби без нотка на притеснение.
- Вече никой не е забавен – оплака се по-голямата й дъщеря. – Хенри прекарва цялото си време на пистата в гимназията, където се подготвя за олимпиадата по тичане за деца между осем и дванайсет години, или пък заедно с Робърт изучава световните рекорди в търсене на някои за подобряване. Мери Джейн постоянно се упражнява на пианото – Бийзъс въздъхна отново. – Освен това мисис Местър каза, че ни очаква много творческо писане, а аз мразя да творя. Изобщо не разбирам защо мисис Местър трябва да ни преподава в седми клас.
- Творческото писане не може да е толкова зле – отвърна мисис Куимби.
- Ти просто не разбираш – оплака се Бийзъс. – Не мога да си измислям истории, обикновено пиша неща като "Виждаш ли птицата на дървото? Тя пее за мен".
- Чурулик! – добави Рамона, без изобщо да се замисля.
- Рамона – рече мисис Куимби, – нямаше нужда от това!
Тъй като напоследък Бийзъс бе доста намусена, Рамона успя да изпита единствено слабо съжаление.
- Напаст! – каза Бийзъс и после добави: – Да правиш коледен списък през септември е глупаво.
Рамона спокойно посегна към оранжевия пастел. Беше свикнала да я наричат "напаст".
- Ако аз съм напаст, ти пък си изгнило динозавърско яйце! – осведоми сестра си тя.
- Мамо, накарай я да спре! – оплака се Бийзъс.
Щом Бийзъс реагира така, за Рамона бе ясно, че е победила. Беше настъпил моментът да сменят темата.
- Днес е ден за плащане – каза тя на сестра си. – Може би ще отидем в "Уупър Бъргър" за вечеря.
- О, мамо, наистина ли? – тъжното настроение на Бийзъс изчезна и тя сграбчи Пики, стария котарак на Куимби, който безцелно се шляеше в кухнята. Той замърка с всичка сила, докато тя търкаше бузата си в жълтата му козина.
- Ще видя какво мога да направя – отговори мисис Куимби.
Усмихната, Бийзъс остави Пики на пода, събра учебниците си и отиде в стаята си. Тя бе от онези момичета, които си пишат домашното в петък, вместо да чакат до последния момент в неделя.
Рамона тихо попита:
- Мамо, защо Бийзъс е толкова ядосана напоследък? – ако сестра й чуеше подобен въпрос, това би довело до същинско бедствие.
- Не трябва да й обръщаш внимание – прошепна мисис Куимби. – Тя е в трудна възраст.
Рамона си помисли, че е доста удобно да имаш подобно универсално извинение за лошо поведение.
- Аз също – обяви тя на майка си.
Мисис Куимби целуна малката си дъщеря по главата.
- Глупаво момиче – рече тя. – Това е просто етап, през който Бийзъс минава. Ще го надрасне.
Спокойна тишина се възцари над дома, докато трима от семейството очакваха да вечерят в "Уупър Бъргър", сгушени в уютно сепаре.
Рамона тъкмо бе решила да си поръча чийзбургер, когато чу шума от ключа на баща й пред входната врата.
- Татко, татко! – изпищя тя, слезе от стола и хукна да посрещне баща си, докато той отваряше вратата. – Познай какво!
Бийзъс, която се беше появила от стаята си, отговори, преди баща й да има възможност да отгатне.
- Мама каза, че можем да отидем в "Уупър Бъргър" за вечеря!
Мистър Куимби се усмихна и целуна двете си дъщери, преди да им подаде малък бял хартиен плик.
- Ето, донесох ви подарък.
Някак си не изглеждаше толкова щастлив, колкото обикновено. Може би е имал тежък ден в офиса на фирмата, в която работеше.
Дъщерите му се нахвърлиха и отвориха плика заедно.
- Желирани мечета! – изкрещяха радостно. Малките дъвчащи мечета бяха най-популярното лакомство в училище "Гленууд" тази есен. Миналата пролет манията беше по желето на прах, което ядяха направо от опаковката. Мистър Куимби винаги успяваше да запомни такива неща.
- Тичайте и си ги разделете – каза той. – Искам да поговоря с майка ви.
- Не си разваляйте вечерята – допълни мисис Куимби.
Момичетата понесоха плика към стаята на Бийзъс, където изсипаха мечетата върху леглото. Първо разделиха червените мечета с вкус на канела - едно за Бийзъс, едно за Рамона. После разпределиха оранжевите и зелените, и тъкмо когато щяха да се заемат с жълтите, двете момичета внезапно осъзнаха, че майка им и баща им вече не говореха. Тишина изпълваше цялата къща. Сестрите се спогледаха. Имаше нещо неестествено. Неспокойни, те зачакаха да чуят някакъв звук и тогава родителите им започнаха да шепнат. Бийзъс се промъкна на пръсти до вратата, за да слуша.
Рамона отхапа главата на едно червено мече. Винаги изяждаше краката последни.
- Може би планират някаква голяма изненада? – предположи тя, отказвайки да се тревожи.
- Не мисля така – прошепна Бийзъс, – но не успявам да чуя какво си говорят.
- Опитай да чуеш нещо по тръбите – прошепна Рамона.
- Няма да стане. Дневната е твърде далеч – Бийзъс се мъчеше да долови думите на родителите си. – Мисля, че нещо не е наред.
Рамона раздели мечетата си – едната купчина за ядене у дома, другата за училище, където щеше да ги раздели с приятелите си, ако се държаха мило с нея.
- Нещо не е както трябва. Нещо ужасно се е объркало – прошепна Бийзъс. – Мога да позная по начина, по който говорят.
Бийзъс беше толкова изплашена, че и Рамона започна да се тревожи. Какво можеше да не е наред? Опита да се сети какво бе направила, за да накара родителите си да шепнат така, но напоследък не се беше забърквала в никакви неприятности. Не можеше да се сети за нищо, което да е оплескала. Това я тревожеше дори повече. Вече не й се ядяха желирани мечета. Искаше да знае защо майка й и баща й шептят по начин, който бе разтревожил Бийзъс.
Най-сетне момичета чуха баща им да казва с нормален глас:
- Май ще си взема душ преди вечерята – тази забележка успокои Рамона.
- А сега какво ще правим? – прошепна Бийзъс. – Страх ме е да изляза.
Притеснени и любопитни, Бийзъс и Рамона все пак се запътиха към хола.
Опитвайки се да не изглеждат разтревожени относно семейството си, момичетата отидоха в кухнята, където мисис Куимби разчистваше остатъци от хладилника.
- Май в края на краищата ще вечеряме вкъщи – каза тя. Изглеждаше тъжна и притеснена.
Без да са я молили, Рамона започна да слага подложки за хранене на масата; постави ги с дясната страна нагоре. Когато беше ядосана на Бийзъс, оставяше нейната подложка наопаки.
Мисис Куимби погледна към студения карфиол с отвращение, върна го обратно в хладилника и се пресегна за консерва със зелен боб. Едва сетне усети, че притихналите й дъщери я наблюдават, търсейки причината за тревогата й.
Мисис Куимби се обърна с лице към Бийзъс и Рамона.
- Момичета, може би и вие трябва да знаете. Баща ви остана без работа.
- Но той я харесваше! – каза Рамона, съжалявайки за загубата на онзи чийзбургер с картофки, изяден в уюта на сепарето. Знаеше, че баща й бе сменял работи, понеже н
