Ото се прибра по тъмно, вървеше бавно и внимателно през полето, тъй като в мрака не можа да намери пътеката. Това му напомни как се връщаше пиян към дома с Ръсел или към лагера през заплашително притихнали френски селца в компанията на момчета, които почти не познаваше, а веднъж и с Оуен. После, след като се взеха с Ета, почти не пиеше.
Легна си веднага, беше станало късно. Три часа по-късно се събуди от крясъци и тропот.
– Ото!
Удари по вратата. Ритници.
– Ото!
Надигна се. Трябваше му миг да се ориентира къде е и кое време е. В леглото, три сутринта.
– Ото!
Ръсел. Ръсел крещеше и риташе по вратата. Пиян ли беше? Може би. Заради сакатия си крак се подпира ше на касата за опора преди всеки ритник. Ото чуваше проскърцването при облягането му. Скръц, после дум.
– Ото!
Скръц, дум.
Ото дръпна завесата и отвори прозореца до леглото. Показа глава навън и извика:
– Ръсел! Боже мой! Три сутринта е!
– Хайде, да вървим! Не съм пиян. Не съм пиян, Ото. Дойдох да ти кажа, че трябва да заминем. Веднага. Трябва да я намерим. Може да умре на пътя! Може и вече да е мъртва! Обличай се. Докарах пикапа. Ако тръгнем сега, до сутринта ще сме в Манитоба.
Ото се облегна на рамката на прозореца. Люспици бяла боя полепнаха по корема му. Беше гол до кръста.
– Кой знае къде е тя в момента, Ръсел.
– Точно заради това трябва да отидем да я търсим, Ото. Точно заради това.
– Не – отсече той.
– Ото!
– Не тръгвам.
– По дяволите, Ото!
– Не, Ръсел. Няма да стане.
– Нали уж си й мъж? Какъв мъж си й ти?! За нищо не те бива!
Той ритна отново вратата, този път още по-силно. Загуби равновесие и политна назад към пикапа.
– Сам ще отида тогава. Тръгвам веднага. И това ми било мъж!
– Тя не иска да ходим да я търсим – отвърна Ото, но го каза тихо, твърде тихо, за да го чуе Ръсел, който му беше обърнал гръб и куцукаше към пикапа. Влезе в кабината, запали фаровете и входната врата грейна, все едно вече беше съмнало.
