Предговор
Тази книга не е историческо изследване, въпреки че историите в нея са достоверни; не е и художествено произведение, макар много от сюжетите да наподобяват на художествена измислица. Тя е пъзел от отминали събития и животи, много от които са останали в сянката на митовете и легендите, с които често опитваме да утолим жаждата си за историчност. В нея се разказва за хора. В чест на някои от тях днес са построени паметници и улици носят имената им. Други са добре забравени, трети са безусловно отречени. Общото помежду им е, че по една или друга причина техните житейски съдби са били обозначавани от драматичните политически обрати, които съпътстват цялата история на България от Освобождението до края на XX век. Някои са се възползвали от обратите, други са ставали тяхна жертва.
Докато писах книгата, открих, че отвъд митологията, която е покрила българската национална памет, съществува една далеч по-интересна и увлекателна картина; че зад смелостта и безусловния идеализъм на някои от националните ни герои стоят трагични и погубени съдби, които сякаш нарочно сме забравили; че животът на Райна Княгиня например не свършва с Априлското въстание и епичното й преминаване през Панагюрище върху коня на Георги Бенковски – животът й продължава през дългогодишния отказ на панагюрци да я приемат отново в града си и свършва в отчаяние и бедност по калните улици на крайните софийски квартали.
Открих, че българската национална памет обича шумните образи и презрително отминава онези, които не са намирали за нужно да се провикнат, за да се обозначат за дълго върху историческата ни карта. Тяхното място там е незаслужено отнето. Този тип памет пропуска лековато редица значими фигури от обществения и политическия живот, които не само са променяли България, но и са успявали да я тласнат напред благодарение на здравия си разум и спокойното си поведение. Пример за това е дълбоко забравеният министър-председател професор Стоян Данев, чието управление в началото на миналия век полага основите на „тлъстото десетилетие“, белязало един от най-силните възходи на българската икономика. Впрочем прави впечатление, че едни от най-талантливите и успешни български министър-председатели са напълно непознати за широката публика.
Едва ли ще бъде голямо откритие, ако кажа, че българското минало е наситено с контрасти. В него меките и плавни тонове са истинска рядкост и са по-скоро изключение, което само потвърждава общото правило на безпричинна жестокост и безусловно милосърдие. Изпъстрено е с отричане, поругаване и дори физическо отстраняване на хора, които в същото време са възвеличавани и с течение на времето дори са издигани в култ. Достатъчно е само да си припомним хорото върху пресния гроб на убития в центъра на София министър-председател Стефан Стамболов и по-нататъшното му обществено канонизиране, стигащо дотам, че да забравим напълно за злоупотребите на авторитарния му режим; стига ни да узнаем, че една от най-талантливите български актриси за всички времена Адриана Будевска е пенсионирана на четирийсет и осем години само защото синовете й са с леви разбирания.
Разпиляната българска памет е далеч по-интересна от митологизираните клишета, с които сякаш по навик сме свикнали да живеем. Една от целите на тази книга е да заобиколи митологията и да надникне в личното пространство на някои от героите, които отдавна са придобили статут на паметници. Другата й цел е да преоткрие незаслужено забравени фигури и сюжети, които по всяка вероятност никога няма да получат своя паметник. Тя не е политическо четиво, а опит за разказ за едно безвъзвратно отминало време. Докато я писах, възприемах себе си не толкова като автор, колкото като човек, който се опитва да подреди пъзел. Моята роля се изчерпва в събирането и подреждането на различни истории, които биха могли да изградят обща и достоверна атмосфера за едно несправедливо, романтично, талантливо и най-вече отминало време. Затова, наред с политическите образи, в тази книга има истории
за актьори, писатели, икономисти, банкери, благодетели...
Тя със сигурност не е достатъчна, за да даде пълна картина на широкия период от време, който обхваща. Нейното начало е в късните години на османското владичество, а краят й стига чак до началото на прехода. От погледа на настоящето можем да забележим, че редица тенденции и сюжети, които са се случвали в далечното и по-близкото минало, се повтарят почти буквално и днес. Тази цикличност често прилича на обреченост, която ни върти в кръг и ни кара непрестанно да повтаряме стари грешки, да преживяваме периодично еуфорията, която често ни спохожда, преди да катастрофираме. Да се хвърляме непрестанно в диапазона от „Осанна“ до „Разпни го“ и да се опитваме да унищожим безвъзвратно всеки, когото бихме могли да използваме за авторитет. Докога ще продължи тази цикличност, зависи само от нас и от общата ни воля да преодолеем контрастите. За да можем да чуем гласовете и на онези, които не намират за нужно да викат, за да бъдат чути.
Тома Биков
7 януари 2014 година
