Начало / Списък с книги / За кожата на Кадафи

Розарио Приоре, Румяна Угърчинска

За кожата на Кадафи

4.00 от 5 (13 оценки)

15.00 лв.

Поръчай онлайн (-30%) за 10.50 лв.

Категория: Нехудожествена литература, Публицистика, Документалистика

Тип корица: Мека

Страници: 320

ISBN: 978-954-515-275-7

Размери: 14х22

Виж оценки в Goodreads
Преди кървавия край на управлението си полковник Муамар Кадафи преживява двадесетина опита за убийство и за преврат. Снайперисти, самонасочващи се ракети, операции на командоси, въздушни удари. Наричат го Бясното куче от пустинята – ту приятел, ту враг на Запада, на ислямистите, на Съветския блок, ту организатор на терор, ту миротворец, но винаги на прицел. Необявените войни, срамните тайни и дипломатическите маневри и лъжи на всички действащи лица през четирите десетилетия лов за кожата на Кадафи разплитат в книгата си Румяна Угърчинска и Розарио Приоре. Как се разправя Кадафи с врагове и бивши съратници? Кой иска да скрие истината за свалянето на пътническия самолет на „Итавиа” над Устика през 1980 година? Какви са двойните игри на Запада с диктатора? Какви преговори довеждат до освобождаването на българските медицински сестри, осъдени на смърт от режима на Кадафи? Как се стига до революцията на 17 февруари 2011-а? И кои са новите господари на Триполи? Въз основа на непубликувани документи и ексклузивни свидетелства на държавници, дипломати, агенти на тайни служби, лидери на либийската опозиция и приближени до Кадафи книгата хвърля безпощадна светлина върху дълго скриваната истинска история на властването на Кадафи в Либия. 

Вижте интервю с Румяна Угърчинска за нейната книга "За кожата на Кадафи" в предаването "Денят започва" по БНТ.

Убийте „уличните псета“
 
„Кадафи се опита да ме убие няколко пъти след създаването на Националния фронт за спасение на Либия.“ Мохамед Юсеф Мегариеф, историческа опозиционна фигура, със сигурност е жив по чудо. Бил е в Мароко, за да сложи начало на дейността на тази нова организация на изгнаници, когато са предавали Омар Мехейши на неговите палачи. Бил е предопределен да понесе същата съдба. Наскоро, през януари 2013 година, отново е бил цел на снайперист в Себха в южната част на страната, този път по други причини. Д-р Мегариеф, както го наричат неговите последователи в Либия, от 6 август 2012 година е председател на Националния конгрес, което му придава статут на държавен глава. Спечелил е поста в съперничество с кандидатурите на Абдул Рахман Суехли и Али Зейдан. Стари познати. Но него­вата партия от Националния фронт е събрала едва 3,5 на сто от гласовете по партийните листи. Изборът му на висшия пост се дължи предимно на неговата аура и на конфронтацията между политическите фракции на Суехли и на Махмуд Джибрил, во­дил преговорите със западните правителства от името на Наци­оналния преходен съвет.
 
Сега, в края на пролетта на 2013 година, докато натискът за приемането на „закона за изолация“ става все по-силен, Мега­риеф знае, че няма да заема още дълго резиденцията за чуждес­транни гости в Триполи, която подслонява президентството на „Държавата Либия“. Току-що се е върнал от Турция след хи­рургическа операция. Изглежда уморен и малко самотен в тези огромни салони. Минава от една зала в друга, като носи малък звънец, за да вика своя иконом, който изниква със звук на скър­цащи гумени подметки по мраморния под. След три месеца усилия, десетки имейли, телефонни разговори и безброй Ин­шаллах от моите събеседници, срещата най-накрая се осъщест­вява. Сядаме пред по една чорба в края на масата, използвана за официални вечери. Икономът дискретно се оттегля. Вече мо­жем да разговаряме.
 
„Мечтаех да преподавам – казва президентът. – Бях най-въз­растният в едно голямо семейство и единственият, успял да стигне до научни степени. Работих усилено с желанието да мога да се грижа за своите.“ След дълъг престой в Лондон той се за­връща в Либия през 1971 година с дипломи в джоба и стига до заместник-ректор на университета в Бенгази. Скоро неговият братовчед и съименник, Мохамед Абубакер Мегариеф, член на РКС и министър на жилищното строителство, му предлага да заеме висок пост в Триполи. Когато изразява неохота, му дават да разбере, че неговото присъствие във врящите университети не е желателно. Ще бъде „Генерален ревизор“ на Либия, равно­силно на председател на Сметната палата. Веднага след като заема длъжността, започва да изрежда в докладите си всичките си констатации за лошото управление на страната. „Бях безком­промисен, но отначало никой не смееше да каже нищо, защото в края на краищата ролята ми беше да посочвам какво не е на­ред. Джадалах Азуз, който беше министър на промишлеността по това време, дори ми каза: „Мохамед, ти си голям късметлия. – Защо? – Защото те не четат докладите ти. Ако бяха видели какво има в тях, щяха да те обесят на минутата.“
 
Мегариеф разбира още по-добре колко бързо затъва страната, когато научава за смъртта на братовчед си при „злополука“ през август 1972 година. „Бяхме се видели десет дни по-рано и той ми беше казал ясно какво мисли за ситуацията. Разбрах, че е на­мислил нещо. Казах си, че ще бъде или той, или те. Те го убиха и замаскираха смъртта му като инцидент.“
 
Мегариеф вече знае, че съдбата му ще бъде свързана с този случай. Омар Мехейши, министър на планирането, също смята докладите на генералния одитор за истински обвинителни акто­ве срещу режима. Той ще ги използва в своите радиопредавания от Кайро през пролетта на 1976 година, за да разобличава злоу­потребите и престъпленията на Кадафи. Една година по-късно, когато Вожда на революцията обявява създаването на Джама­хирията, любезно дават на Мохамед Мегариеф да разбере, че сега, когато народът е поел отговорността за управлението на страната, на този пост не е необходим „някой от неговия кали­бър“. Предлагат му посолство. Ще бъде далечно, в Токио или Ню Делхи. Той се съгласява с идеята, че ще трябва да намери изход възможно най-скоро. „Публичните екзекуции на студенти през април 1977 година ме убедиха окончателно, че не мога да приема извращенията и злоупотребите на този режим.“ В Ню Делхи през 1978 година към него се присъединява един млад дипломат – Али Зейдан, с когото той споделя своите планове и мисли. Посланикът въобще не крие дисидентството си. В сгра­дата на либийското представителство в Индия няма портрет на Кадафи, името на ръководителя на либийската държава липсва от изказванията му, а когато отива в Мумбай за международ­на среща с участието на целия дипломатически корпус, казва неочаквано пред колегите си: „Аз съм тук като представител на убиец“. На следващия ден пратеникът на тайните служби в посолството е в кабинета му: „Наистина ли казахте това?“. Така или иначе, господин посланикът знае, че дните му в Ню Дел­хи са преброени. През септември 1979 година революционните комитети решават да разширят дейността си извън границите на Либия и по призива на полковник Кадафи започват да пое­мат контрола над посолствата, които се превръщат в „народни бюра“. Дипломатите, заподозрени в революционна мекушавост, скоро са изместени и заменени с безусловни поддръжници на „нов, по-твърд стил на работа“.
 
„Отидох да видя семейството си в Бенгази. Беше в края на февруари 1980 година. Събрах баща ми и братята ми и им ка­зах: „Мога да направя нещо по-добро, за да служа на страната си. „Какво си намислил?“, попита баща ми. Ще напусна Либия и няма да се връщам, докато Кадафи е тук. Ще посветя живота си на борбата срещу него. „Нека Аллах насочва стъпките ти, сине мой, ние сме готови да платим цената“. И те я платиха.
 
Шестима от братята ми бяха хвърлени в затвора, трима станаха изгнаници.“
 
Преди да замине, Мегариеф дава на баща си таен код. Ако някой дойде в бъдеще от негово име, трябва да каже думата инкхад („спасение“). Спасение, което той записва в името на новата зараждаща се организация, Националния фронт за спа­сение на Либия. Преди да обяви оставката си, под прикритието на приятелско посещение, посланикът отива в Лондон, за да поиска помощ от един другар, Хамис Келали. Преуспяващият бизнесмен веднага прегръща идеята. „Ще деля с теб всичко, ко­ето имам“, казва му той. Зетят на Мегариеф – Ибрахим Сахад, на служба в Аржентина, е ентусиазиран. Други приятели от Ев­ропа, от Африка, дори от Япония, но също така и Али Зейдан в Ню Делхи се присъединяват. Шарже д`афер на Мароко в Индия вече е договорил политическото му убежище с крал Хасан II.
 
„Знаех, че изборът ми е правилен. Че нямаше връщане назад. Дори и днес мисля, че истинският миг на победата за мен не беше 17 февруари 2011 година, а през март 1980-а, когато на­мерих смелостта да кажа „Не“. Бяха ужасни времена. Навсякъ­де имаше вълна от убийства на либийци в изгнание. Всички се страхуваха...“
„За кожата на Кадафи. Тайната история на терора“ е съвсем реален справочник, почти енциклопедично педантичен към подробностите архив, с правдив и ясен език, който ни въвежда в живота на един „успешен“ диктатор, съумял да се запази физически цял почти 42 години във властта.

из ревюто в блога "Книжен Петър"

 

Вижте още