Светът на Рамона

Рамона, която се бе надявала някой да отиде с нея в парка, за да може да поработи над нов комплект мазоли, сега усети животът си претрупан със задължения. Изми паничката на Издраскан, смени му водата, макар и последния път да беше пил от тоалетната, поднесе му храна, изчисти козината му от дивана, среса и самия него, за да не се скубе толкова, наблюдаваше го, докато Робърта пълзеше около него по пода. Започна да чака с нетърпение момента, в който котаракът ще си иде у дома.

Тогава, един късен следобед, докато Бийзъс беше на гости в дома на Аби, Рамона седеше на пода и с едно около наглеждаше Робърта и Издраскан, а с другото четеше книга. Мисис Куимби й каза:

– Мислиш ли, че ще можеш да гледаш Робърта, докато отида и взема Бийзъс с колата? Няма да ме има само няколко минути.

– Разбира се, мамо – Рамона бе толкова доволна. Бяха я повишили от котешка бавачка до истинска. Бе горда, че майка й най-сетне й има доверие.

– Сигурна ли си? – попита мисис Куимби.  

– Разбира се, че съм сигурна. Ще я следя през цялото време – каза Рамона и добави думите, които често бе чувала от Бийзъс: – Мамо, тревожиш се твърде много.

– За това са майките – отвърна мисис Куимби и излезе през вратата.

– А сега, бъди добро момиче – инструктира по-малката си сестра Рамона. Бебето седеше на пода, стискайки скъпоценното си малко одеяло пред лицето.

Робърта изглежда не беше съгласна с това да е добра. Издърпа едно списание от масичката за кафе и му откъсна корицата, докато падаше върху килима.

– Еее! – изгука Робърта, толкова очарована от постижението си, че изпусна одеялцето си. С две ръце нагъна няколко страници. Звукът обезпокои Издраскан, който дремваше под прозореца.

– Не, не, Робърта – каза Рамона. – Не късай хубавото списание.

Робърта бе видяла, че майка й излиза. Тя хвърли на Рамона онзи поглед, с който сякаш и казваше "ти не си майка и не можеш да ме спреш", след което намачка още няколко страници. Нямаше намерение да послуша сестра си, не и след като бе открила нова игра. Скъса още една страница и я захапа.

– Не, не, Робърта! – извика Рамона. – Лоша! Непослушна! Изплюй го в ръката на Рамона!

Робърта отвори уста и остави влажната хартия да падне в ръката на Рамона.

– Отвратително – измънка Рамона. – Добро момиче.

Тя дръпна списанието настрани от сестра си и го захвърли обратно върху масичката за кафе. После изхвърли влажната, надъвкана хартия в студената камина.

Докато Рамона правеше това, Издраскан започна да кашля. Остра, давеща кашлица. "Козина, помисли си Рамона. Не го беше ресала достатъчно. Щеше да повърне точно там, насред килима и тя щеше да трябва да го чисти. Гадост!" Издраскан се разкашля още по-силно. В този момент се чу и как Робърта разкъсва още хартия. Някак бе успяла да издърпа списанието от масичката за кафе. Поне късането на страниците щеше да я занимава за малко.

– Дръж се, Издраскан! – извика Рамона, докато отваряше предната врата. Тя грабна котарака и въпреки теглото му, успя да го изнесе навън. Остави го в разрошената зимна трева. Погледна обратно към Робърта. Ами, ако Издраскан избягаше? Какво щеше да прави, ако загубеше котарака на Джереми? Реши, че Робърта е заета със списанието и че нищо няма да й стане за няколко секунди. Върна се при Издраскан, хвана го, за да е сигурна, че няма да хукне надалеч, и му нареди: "Плюй, Издраскан!". Рамона се тревожеше, че майка й и Бийзъс щяха да се върнат всеки момент. Какво биха казали, ако я завареха навън с котарака, вместо вътре с Робърта.

С един последен залп от калица Издраскан се освободи от топката козина.

– Благодаря – промърмори Рамона, вървейки към къщата. Издраскан обаче имаше друга идея. Измъкна се от захвата й и побягна обратно вътре, без да има нужда от помощта й.

– Тъп котарак! – ядоса се Рамона. – Ако не се миеше толкова често, нямаше да се задавиш с козина!

Завари Издраскан да седи и да се мие върху килима, докато Робърта бе изоставила одеялото си и сега пълзеше към празното котешко бунгало. Преди Рамона да успее да я стигне, тя пъхна глава в по-ниската дупка, за да провери какво има вътре.

– Робърта! – извика сестра й. Ами ако майка й и Бийзъс влезеха в този момент?

Робърта кихна и се разплака. В котешкото бунгало беше тъмно, страшно и пълно с козина. Изобщо не й хареса. Рамона хвана сестричката си през кръста и започна да я дърпа. Робърта, ужасена от заклещването си, започна да пищи още по-силно. Издраскан спря да се мие за малко, колкото да погледне през рамо с неодобрение. Изобщо не го притесняваха шумовете.

– Всичко е наред, Робърта – Рамона се опитваше да звучи успокояващо, докато я дърпа навън. Робърта се разпищя още по-силно, а писъците й отекнаха в празното пространство. Рамона затаи дъх, когато чу да се задава автомобил, и задиша отново едва когато се увери, че той не завива по алеята на Куимби. Не искаше майка й и Бийзъс да заварят Робърта с глава, завряна в дупката.

"Какво да правя сега?", мислеше си Рамона отчаяно, докато нежно галеше гърба на Робърта, за да я успокои. "Спокойно, спокойно, Рамона ще те освободи." Но как? Пищейки, бебето удряше като обезумяло с крачетата си по килима и драскаше по котешкото бунгало с малките си ръчички.

"Ами ако се задуши?, разтревожи се Рамона. Дали да се обадя на 112? Пожарникарите биха дошли да я освободят, нали? Често го правеха с хора по телевизията. Не, няма да се задуши", изведнъж осъзна Рамона. Не и щом продължаваше да пищи. Трябва да може да диша, за да пищи, а явно дишаше много тежко, съдейки по целия шум, който вдигаше. Още веднъж Издраскан прекъсна за миг почистването си, за да погледне с неодобрение. Един котарак се нуждаеше от мир и спокойствие, особено когато козината му е заплетена.

"Трябва да помисля", каза си Рамона. Бързо, преди мама да се е върнала. Щом като главата на Робърта е преминала през дупката, значи би трябвало да може и да излезе оттам. Каква бе разликата? Робърта не плачеше, когато си завря главата вътре – какво беше по-различно сега. Устата й бе затворена. Сега беше отворена. Значи брадичката й пречеше. Всичко, което Рамона трябваше да направи, бе да я накара да спре да плаче. Но как? И тогава Рамона получи вдъхновение. Каза с възможно най-ведрия си глас, предвид това, че бе ужасена: "Къдееее е Робърта?" Сестра й винаги се радваше да играят на криеница.

Отговорът на Робърта бе същият – продължи да пищи и да рита с крака. Рамона разбра, че идеята й няма да проработи. Трябваше да измисли нещо друго. Чу още един автомобил да се задава. Дали бе майка й? Не, не беше тяхната кола. Опита се да се сети какво друго развличаше Робърта. И тогава й дойде идея. Стихотворенията за мама Гъска! Рамона нежно погали гърба на сестра си, застана така, че устата й да е близо до рамото на Робърта й нежно започна: "Три малки котенца..."

Крачетата на Робърта спряха да блъскат по килима. Окуражена, Рамона продължи: "... си загубили ръкавичките...". Робърта спря да плаче. Вероятно я слушаше. Рамона продължи да рецитира, като в същото време нежно галеше рамената на сестра си. "Изгубили сте си ръкавичките, вие непослушни котенца, край! Значи за вас няма да има днес пай! Мяууу-мяууу...." Това беше любимата част на Робърта. Рамона внимателно я издърпа от дупката и се отпусна с облекчение. После прегърна бебето, което в този момент й се струваше най-ценният човек в целия свят. Робърта се сгуши в кака си, която довърши стихотворението: "Не, значи за вас няма да има днес пай!". Робърта бе доволна. "Мо-мо!", зарадва се тя.

Рамона целуна сестра си. "Мо-мо" беше начинът на Робърта да каже "Рамона". Постави сестра си долу, подаде й одеялцето, изтича за кърпички, избърса й носа, и изхвърли в камината всички накъсани страници. После чу как колата на семейство Куимби отбива по алеята и грабна книгата си. Робърта държеше одеялцето си пред лицето с една ръка, а смучеше палеца на другата, докато наблюдаваше как Издраскан внимателно почиства опашката си. "Справих се, помисли си Рамона. Успях да се грижа за бебе. Аз бях отговорна!" Изморена от тази отговорност, тя отвори книгата и се престори, че през цялото време е чела. В същото време обаче си мислеше: "Още само един ден и Издраскан ще си ходи вкъщи".

– Виждам, че и тримата си изкарвате прекрасно – отбеляза мисис Куимби, докато влизаше в стаята.

– Да, а те нямаше доста време – отговори Рамона.

Мисис Куимби хвърли един поглед на часовника си.

– Само петнайсет минути. Имаше по-голямо задръстване, отколкото очаквах.

Петнайсет минути?! На Рамона й се строиха като часове.

– Робърта ми изглежда готова за дрямка – рече мисис Куимби, докато вдигаше бебето. – Опаляя! – и я отнесе към стаята й.

Рамона остави настрана книгата и се загледа в Бийзъс, която сваляше якето си и развиваше шала си.

– Чудех се... – каза Рамона и се спря.

– Браво на теб – поздрави я Бийзъс.

Рамона не обърна внимание на репликата й и продължи:

– Чудех се... как се става мажоретка?

Книгата „Светът на Рамона“ сякаш затвори един пълен цикъл пред очите ми. 4-годишната Рамона, способна да съсипе цели 2 торти за рождения ден на сестра си Бийзъс, вече е десетгодишен модел за подражание на бебето Робърта и трябва да се бори с правописа на сложните думи. Тук ще откриете четвъртокласничката с кестенява коса, кафяви очи и без никакви кариеси, описана в нова светлина от авторката. Отговорната Рамона не само е готова да понесе стоически да храни бебето, което плюе пюре от грах навсякъде, но с удоволствие чете книжки на малката, за да стане по-добър читател.

из ревюто на Вал Стоева в "Детски книги"