Джейкъб беше мъртъв от три дни. Лежеше във фризера, разфасован на шестнайсет парчета. Лизи имаше намерение да започне с готвенето този следобед. Още докато се навеждаше над него, за да провери пулса му, й стана ясно, че не може да го зарови в гората и не само защото не й достигаха мускули и нерви да изкопае достатъчно голяма дупка, а заради онова, което можеше да стане после. Изплаши се, че мъжът й може да се надигне от гроба, да се размърда под земята. Силните бури тук често изкореняваха дървета. Някое старо дърво можеше да падне, да разрови земята и да измете натрупаните в дерето листа. После някое куче или човек можеше да го намери и това щеше да бъде краят. Телефонът щеше да се подпали от звънене, както и мобилният є телефон, оставен на масата в кухнята, за да є е под ръка. Щяха да я намерят където и да отидеше, да я върнат обратно в гората на Съри с полицейска кола, да я изправят пред трупа и да я накарат да си признае.
Лизи слезе от колата, отвори багажника и изчака кучето да препикае живия плет, после да се мушне под него в градината. Ако бе имала намерение да остава в малката къща до гората, щеше да натика тялото на Джейкъб в блатото, което ограждаше улицата от двете страни. Там никой не ходеше и винаги беше тъмно. Щеше да го замъкне между тръстиките и да живее с мисълта, че съпругът є гние години наред там, съвсем близо до дома.
И щеше да се получи добре, защото никой – нито пощаджията, нито големите деца от фермата, нито хората, които обичаха да се разхождат наоколо – нямаше да се усъмни нито за миг, че под носа му има гниещ труп. Планините на Съри, и особено тази част около шосе А31 между Гилдфорд и Фарнъм, бяха нещо различно от общата картинка по пътя за града. Тук хората излизаха сутрин за работа през бляскави железни порти и поемаха към Лондон с мощните си тихи коли. През уикенда си правеха екскурзии до градинския център и организираха вечери в удобните си кухни. Нямаха време да си врат носа, да слухтят и следят за неща, които не пасваха на общата картина. Дори и пощальонът, който хвърчеше през бабуните и локвите на пътя, оставяйки моторът да бумти, докато тичаше по стъпалата в тесните си дънки и тениска, за да остави пощата, работеше на няколко места, имаше четири деца и не му беше до това.
Затова тя можеше да го направи. Можеше да набута Джейкъб в мочурището, да го държи там и да каже в пощата, в селската кръчма и на жената с големия кок в местния магазин, че е заминал за Аржентина или за Калифорния, а защо не и за Камбоджа, за да започне нов живот с любовницата си. Нямаше да им обяснява, че е срещнал тази любовница в хотел „Пърл“ в Гилдфорд, но по начина, по който щеше да замълчи и сведе глава, всички щяха да разберат, че работата е деликатна.
Лизи беше съгласна с мнението на Джейкъб, че й липсват разни неща. Тя не беше много умна, фактът, че є липсва въображение, беше неоспорим. Но беше практична и в мига, когато го видя мъртъв, реши, че няма да се остави да я бутнат в затвора за това. В трийсет и три годишния им брак липсваха повече неща, отколкото се виждаше на пръв поглед, и ако сега единият от тях беше мъртъв, другият можеше спокойно да продължи живота си.
