3.
Поседяхме още малко, за да изсъхнат шортите и фланелката ми. По-надолу по брега в далечината сърфистите продължаваха да падат във водата и да изчезват.
– И тях ги побеждават вълните – посочих аз.
Джико присви очи, обаче не виждаше през своите цветя на празнотата.
– Ето там – показах. – Виждаш ли онзи? Тъкмо се изправя… прав е… прав е… О, падна!
Засмях се. Беше забавно да ги гледаш. Джико кимна, сякаш се съгласяваше с мен.
– Горе, долу, все същото е – каза тя. Типичен коментар в неин стил, насочващ към така наречената от нея „не-две“* природа на битието, докато аз просто гледам как няколко готини момчета сърфират. Научила съм се да не споря с нея, защото тя винаги печели, обаче то е като шегата с „чук-чук“, когато от теб се иска да попиташ: „Кой е?“, за да може другият да ти каже ключовата реплика от анекдота. Затова рекох:
– Не, не е същото. Поне за сърфиста.
– Да – съгласи се тя. – Права си. Не е същото. – Нагласи очилата си и добави: – Не е и различно.
Разбираш ли ме сега?
– Различно е, бабо. Целта на сърфиста е да се задържи върху вълнàта, а не да е под нея.
– Сърфист, вълнà, все същото е.
Защо изобщо си правех труда!
– Глупости! Сърфистът е човек. Вълнàта си е вълнà. Как така ще е все същото?
Джико погледна към океана, където водата и небето се сливаха.
– Вълнàта е породена от дълбоките условия на океана – каза тя. – Човекът е породен от дълбоките условия на света. Човекът изниква от света и се носи като вълнà, докато не дойде моментът отново да потъне. Нагоре, надолу. Човек, вълнà.
Тя посочи стръмните канари по брега.
– Джико, планина, все същото е. Планината е висока и ще живее дълго. Джико е дребна и няма да живее още много. Това е всичко.
Ето такива бяха разговорите с моята стара Джико. Никога не разбирах изцяло какво ми говори, но въпреки това тя се опитваше да ми обяснява по този начин. Мило беше.
Време беше да се връщаме в храма. Шортите и фланелката ми бяха изсъхнали и кожата страшно ме сърбеше от солта. Помогнах на Джико да се изправи и двете поехме обратно към автобусната спирка, хванати за ръце. Още размишлявах над думите ѝ за вълните и се натъжих, защото усещах, че нейната малка вълнà няма да остане за дълго и скоро отново ще се слее с морето. Знаех, че човек не може да задържи водата в ръка, но въпреки това стиснах пръстите ѝ по-силно, за да не изтекат.
