Знатният клиент
– Вече никому няма да навреди – отвърна Шерлок Холмс на подновената ми молба да позволи да опиша настоящия случай.
През годините десетки пъти го бях увещавал и ето че най-после получих съгласието му да разкажа за този – в известен смисъл върховен – момент от кариерата на моя приятел.
И двамата с Холмс обичахме да посещаваме турската баня. Тъкмо в приятните мигове на отмора, сред изпаренията в стаята за съхнене, той се отпускаше и ставаше по-разговорлив. В банята на булевард „Нортъмбърланд“ на втория етаж в най-усамотения ъгъл има две кушетки, разположени една до друга. Точно там лежахме с него на 3 септември 1902 година, в началото на историята, за която сега ще разкажа. Бях го попитал има ли нещо ново, и в отговор дългата му тънка жилава ръка бързо отметна чаршафа, в който бе увит, и се стрелна към вътрешния джоб на окаченото до него палто. Измъкна от там плик с писмо и ми го подаде:
– Може да е от някой превзет самолюбив глупак, но пък може и да е въпрос на живот и смърт – каза той. – Засега не знам нищо повече от онова, което пише тук.
Бележката беше с клеймо от Карлтън клуб и дата от предната вечер. Ето какво прочетох:
Сър Джеймс Деймъри изказва почитанията си на господин Шерлок Холмс и се надява да го посети утре в 4:30 часа. Сър Джеймс се осмелява да твърди, че проблемът, за който би искал да се посъветва с господин Холмс, е особено важен и изключително деликатен. Затова вярва, че господин Холмс ще бъде така любезен да се съгласи на исканата среща и предварително ще потвърди уговорката на телефоните на Карлтън клуб.
– Едва ли е нужно да уточнявам, Уотсън, че вече дадох съгласието си за среща – каза Холмс, когато му върнах бележката. – Знаеш ли нещо за този Деймъри?
– Само това, че името му е добре известно във висшето общество.
– Е, аз пък мога да ти кажа още нещо. Прочут е със способността си да решава онези деликатни проблеми, които в никакъв случай не бива да стигат до ушите на пресата. Сигурно си спомняш преговорите му със сър Джордж Луис по делото „Хамърфорд Уил“. Деймъри е световна личност с естествен дипломатически усет. Затова съм длъжен да вярвам, че бележката не е фалшива и че той наистина има нужда от нашата помощ…
– „Нашата“?
– Да, ако бъдеш така добър…
– За мен е чест!
– Тогава – знаеш уговорката. Четири и половина. А дотогава, да не мислим за това.
По това време живеех в мое жилище на улица „Кралица Ан“, но пристигнах на улица „Бейкър“ доста преди уречения час. Полковник сър Джеймс Деймъри се появи точно на секундата. Едва ли е нужно да го описвам, мнозина сигурно помнят едрата изсечена фигура на тази почтена личност, широкото гладко избръснато лице и преди всичко приятния топъл глас. От сивите му ирландски очи струеше откровеност, а върху гъвкавите му устни играеше добродушна усмивка. Изящната му шапка, черният редингот, както и всеки детайл по него – от перлената игла на коприненото шалче до бледолилавите гети над лъснатите обувки – потвърждаваха педантизма в облеклото му, с който бе така известен. Високопоставеният властен аристократ изпълни с присъствието си малката стая.
– Разбира се, очаквах да видя и доктор Уотсън – отбеляза той с любезен поклон. – Съдействието му може да се окаже много необходимо, защото в този случай, господин Холмс, имаме работа с мъж, за когото са дълбоко присъщи насилието и жестокостта, който не се спира пред нищо. Мога да кажа, че в цяла Европа няма по-опасен човек от него.
– Имал съм няколко противници, които бяха наричани със същите ласкателни думи – отвърна усмихнат Холмс. – Пушите ли? Не? Тогава моля да ме извините, че ще запаля лулата си. Ако вашият човек е по-опасен от покойния професор Мориарти или от все още живия полковник Себастиан Моран, значи си заслужава да се срещнем. Може ли да узная името му?
– Чували ли сте за барон Грюнер?
– Имате предвид австрийския убиец?
