I
На върха на кулата
Открехвайки прозореца на стаята си, Ортанз Даниел извика тихо към градината:
— Росини, там ли сте?
— Тук съм — прозвуча отговорът някъде откъм подножието на замъка.
Надвесвайки се навън, Ортанз видя един пълен, червендалест и с много руса брада човек.
— Е, как е? — попита той.
— Как ли? Снощи пак имахме големи разправии с вуйчо ми и с леля ми. Отказват категорично да подпишат документите, които им изпрати нотариусът, за да мога да получа сумата, която моят съпруг ми определи, преди да го отведат.
— Но нали вуйчо Ви, който толкова настояваше за този брак, има тези пари именно поради самите клаузи на договора.
— Това е без значение. Нали ви казвам, че отказва…
— Тогава какво ще правим?
— Е, искате ли сега все още да ме откраднете? — засмя се Ортанз.
— Повече от всеки друг път.
— Не забравяйте тогава, че уважавам всяка добра постъпка.
— Ще направя всичко, което поискате. Знаете много добре, че съм лудо влюбен във вас.
— Но за нещастие аз не съм лудо влюбена във вас.
— Е, не искам да сте чак лудо влюбена, само да ме обичате малко.
— Малко? Но вие сте прекалено претенциозен.
— Тогава защо предпочетохте мен?
— Случайно. От скука… Животът ми е толкова монотонен… Затова реших да рискувам…
Е, хайде дръжте, това е багажът ми.
И Ортанз заспуска големите си кожени куфари, които Росини поемаше с ръце.
— Жребият е хвърлен — мърмореше тя. — Ще ме чакате с автомобила си на кръстопътя при Иф. Ще дойда дотам на кон.
— Но това е невъзможно! Не мога да отведа коня Ви.
— Той ще се върне сам.
— Отлично!… Но чуйте…
— Какво има още?
— Кой е този принц Ренин, дето пристигна преди три дни и почти никой не го познава?
— Не зная. Вуйчо ми се е запознал с него по време на лов и го е поканил да му гостува.
— Вие май твърде много му харесвате. Вчера бяхте на толкова дълга разходка с него.
Този човек нещо не ми се нрави…
— След два часа вече няма да бъда в замъка и всички ще знаят, че съм избягала с вас. Надявам се този скандал да накара Серж Ренин да поохладнее. Но, стига толкова приказки. Нямаме време за губене.
Ортанз наблюдава известно време как дебелият Росини, огънат под тежестта на куфарите, се отдалечава крадешком по пустата алея, после отново притвори прозореца.
Някъде далеч в парка се разнесоха звуците на еленов рог, който огласяваше, че е време за ставане. После се чу лай на цяла глутница ловджийски кучета. Тази сутрин започваше традиционният лов при замъка Ла Марец. Ежегодно в началото на септември конт д’Еглерош, самият той голям ловец, и съпругата му събираха на него много приятели.
Ортанз започна да се приготвя. Имаше вид на амазонка — роклята очертаваше гъвкавата й талия, а широкополата й кадифена шапка бе като рамка на красивото й лице, увенчано от пищните червени коси. После се настани край писалището и започна да пише прощално писмо до вуйчо си, което по нейни сметки трябваше да бъде предадено чак вечерта. Писмото се оказа трудна задача. Започва го няколко пъти и накрая се отказа от него.
„После ще му пиша, каза си тя, когато му мине яда”, и тръгна бързо към високата зала, която служеше за трапезария. В залата горяха едри цепеници. Стените бяха украсени с военни трофеи — старинни оръжия, мускети и пушки. Гостите прииждаха от всички страни и се здрависваха весело с конт д’Еглерош. Той самият бе един от този тип компаньони, които, макар и тежки на вид, живееха само и само, за да ходят на лов. Сега, застанал пред камината с голяма чаша шампанско в ръка, контът се чукаше неуморно с гостите.
Ортанз го целуна равнодушно и подхвърли:
— Но, вуйчо, какво става с вас? Вие обикновено сте толкова сериозен и мрачен?
— Е-е — усмихна се още по-широко контът, — един път в годината… човек може да си позволи изключения…
— Но леля може да ви се скара.
— Леля ти си има своето вечно главоболие и едва ли ще слезе. А и това — подчерта контът многозначително — не е нейна работа, а още по-малко твоя, детето ми.
До Ортанз приближи принц Ренин — млад, много елегантен, с фино, но малко бледо лице, върху което само погледът променяше понякога изражението си: ту много мил, ту много строг, ту много любезен, ту много ироничен.
Той направи лек поклон пред младата дама, целуна ръката й и каза:
— Драга госпожо, позволявам си да ви напомня голямото ви обещание!
— Мое обещание?
— Да. Бяхме се уговорили да повторим приятната си разходка и се опитаме да посетим онзи стар замък, който така ни заинтригува… Наричаха го, струва ми се, Аленгър.
Неприятно изненадана, Ортанз заговори доста сухо:
— Съжалявам много, господине, но една такава екскурзия би била твърде продължителна, а аз съм много уморена. Днес само ще се поразходя в парка и ще се върна.
Настъпи мълчание. Гледайки я в очите, Серж Ренин й прошепна усмихнат, така че да чуе само тя:
— Убеден съм, че ще зачетете дадената дума и ще се съгласите да ви придружа. Това е за предпочитане.
— Но за кого? За вас, нали?
— Уверявам Ви, че също и за вас. Ортанз се поизчерви и запротестира:
— Не ви разбирам, господине.
— Но аз нищо неясно не ви предлагам. Пътят е отличен, а околностите на Аленгър са интересни. Никаква друга разходка не би ви доставила по-голямо удоволствие.
— Прекалено самонадеян сте, господине.
— И упорит, госпожо. Ще ви чакам в околностите на Аленгър.
