Трагедията на моя баща
Няма нищо по-долно от едно озлобено ченге, от един доносник, който не се спира пред нищо, когато откровено го разобличиш.
Преди двайсет и шест години (1988) агент Димитър, по поръчение на главния идеолог на Съюза на българските писатели по времето на тоталитаризма – обявен за персон нон грата от френското правителство – Богомил Райнов, разчовърка една зараснала рана в нашето семейство. От тогава до сега той продължава в определени моменти най-нахално да преповтаря (уж осланяйки се на мнението на други хора), че моят баща Асен Йорданов бил предал поета партизанин Атанас Манчев. Разбира се, той е достатъчно страхлив и предпазлив, за да посмее да го каже пряко. Което е още по-гадно.
Той изпраща една предварително надъхана жена – журналистка, да вземе интервю със сестрата на Атанас Манчев, която цял живот е твърдяла, че баща ми е този предател. И това седемдесет години след случилото се и петдесет и девет години
след пълната му реабилитация.
Единственият „документ“, на който се осланят, е „Докладът на комисията по обследване на партийните кадри от 1950 година“, т.е. отдавна отречената от самия ЦК на БКП комисия, създадена от Вълко Червенков, обесила Трайчо Костов и пратила отново по концлагерите свои съпартийци. Един тях – Стефан Чакъров от Бургас, не издържа да бъде два пъти в Белене – веднъж преди 9 септември 1944 година като комунист и след това отново в Белене като народен враг. Той си преряза вените и тялото му беше хвър-
лено в Дунав без гроб. За него имаше специален откъс в поемата ми „Едно дете говори с баща си”, написана още през 1963 година, където за първи път се споменаваше за комунистическите лагери след 9 септември 1944 година.
Именно за този откъс поемата ми беше след това забранена.
А моят баща, погребан като герой и след това обвинен за народен враг и предател, беше умъртвен три години преди това и не можеше да стане от гроба да се защити. Документалната история около убийството на Атанас Манчев, е описана в няколко мои книги.
Обичам този поет и човек, загинал толкова млад. И баща ми го обичаше и беше първият, който организира издаването на стиховете му още през 1945 година. Ето единственото, доколкото знам, стихотворение, посветено на него, което написах преди повече от четирийсет години.
