1.
Четирима бяха заподозрени в изнасилването на Линди Симпсън – престъпление, което се случи буквално на тротоара на „Пайни Крийк Роуд“, същия тротоар, върху който навремето родителите ни, изпълнени с младежки надежди, бяха издълбали инициалите си – преди много години, още като заселници на първата улица в жилищния квартал „Удланд Хилс“, където върху всеки парцел трябваше да има къща. Подобно престъпление не можеше да бъде извършено посред бял ден, докато ние, хлапетата от квартала, юркахме детските си картове, рисувахме с цветни тебешири фигури по алеите или пък гонехме змиите, които се криеха в каналите. Но вечер улиците на „Удланд Хилс“ притихваха опустели и единственото удоволствие за ушите беше квакането на жабите, поздравяващи комарите – цели пълчища, които блатата зад нашите имоти бълваха на рояци.
Във въпросната вечер обаче, потулен в мрака на първата счупена улична лампа в историята на „Удланд Хилс“, един мъж, или може би момче, се бе спотаил, стиснал дълго въже в ръка. Беше завързал единия му край за стълба на пръснатата лампа край уличното платно, а другия бе увил около дланта си. Смятайки се за невидим, той бе припълзял в храсталака от азалии край къщата на Стария Кейсмор с въжето, провлачено в сянката му като опашка, изпънато върху тротоара – и бе опитал веднъж или два пъти да го вдигне. А после този мъж, или може би момче, добре запознат с навиците на момичето на Симпсънови, бе зачакал да чуе иззад ъгъла подрънкването на велосипеда є с продълговата седалка, марка „Шуин“.
А трябва да ви кажа, че Батън Руж, Луизиана, е горещо място.
Дори спускането на нощта не предлага облекчение. Няма бриз, който да облъхне притулените безлюдни парцели и блатата, няма носещ прохлада дъжд. Напротив – дъждът, който пада, оцелява само колкото да се изпари от паважа, да замъгли стъклата на очилата ти, да те обремени. Така че този мъж, или момче, без съмнение е бил вир-вода от пот в храстите и без съмнение е бил изпохапан до кръв от насекомите. Тук те направо те оглозгват. Покриват те целия. Затова не би било излишно да се запитаме дали той не би се отказал от това насилие, ако бе живял на по-милостиво място. И дали един освежаващ вятър не би успокоил този мъж, или момче, в храсталака, дали той не би смекчил нагласата му, дали не би променил решението му.
Ала не би.
Тъй се осъществи това деяние – в тъмното, в жегата, почти безмълвно, и Линди Симпсън не си спомняше почти нищо, освен внезапната поява на въже пред колелото є и острото врязване на опънатата връв в гърдите є. Месеци по-късно и след интензивна терапия тя щеше да си спомни също как велосипедът бе продължил да се движи сам напред, след като бе паднала. Щеше да си спомни и как дори не го бе зърнала да се катурва, преди да натъпчат в устата є чорап и да натикат лицето є в моравата. Смазващата тежест върху гърба є, жуленето на асфалта върху коленете є – и тези неща щеше да си спомни. После глас в ухото, който не разпознава. И накрая ударът в тила.
Беше на петнайсет години.
Това се случи през лятото на 1989 година и арести нямаше. Не вярвайте на това, което гледате днес в криминалните сериали. Нямаше извадени с пинцети косми от моравата на Стария Кейсмор. Не изпратиха къс въже в лабораторията, нито пък извлякоха ДНК проба от чакъла в настилката ни. И макар жителите на „Удланд Хилс“ да отговориха прилежно на всеки въпрос, който полицията първоначално им зададе, да вложиха всичко от себе си, за да бъдат полезни, не изскочиха никакви съществени улики.
Така четиримата основни заподозрени си останаха без повдигнати обвинения, изнасилването се бе случило толкова бързо и без свидетели, че сцената на местопрестъплението започна да избледнява още в момента, в който Линди Симпсън дойде в съзнание и затика колелото си обратно към дома, разположен само четири номера по-нагоре, за да го остави на обичайното му място. Избледня още повече, щом се вмъкна през задната врата, изкачи се към банята си на горния етаж и застана под душа със струя с неясна температура.
Има моменти, когато си представям, че тази вода е вряла до попарване, друг път си мисля, че е смразяващо ледена.
Все едно, тази вечер Линди така и не слязла за вечеря.
Родителите є вероятно са си мислели, че тя си бъбри с приятелки по телефона, като усуква между младежките си пръсти кабела му, докато накрая майка є, жена на име Пеги, не тръгнала на вечерната си обиколка с коша за пране. Чак тогава тя видяла чифт пликчета в банята, напръскани с яркочервена кръв, захвърлени до една-единствена маратонка. Другата, синя маратонка „Рийбок“, я нямало.
А в това време дъщеря є Линди лежала гърчеща се в леглото си.
Легло, което до тази сутрин било детско.
Тук трябва да призная, че аз бях един от заподозрените.
Изслушайте ме.
Нека ви обясня.
