Изумруденият град

Изумруденият град

Още преди да дойде в Ню Йорк, Рори знаеше какъв ще бъде животът му. Чел беше за това в романи от популярни млади автори, които живееха там. Представяше си апартамента – малък, но с висок таван, с голям мръсен прозорец и пожарна стълба, която се виеше покрай порозовяло от химикали небе. Нощи в трескави клубове, сутрини превит, прегърнал чаша кафе в Ийст Вилидж, за да стопли ръце, с черни панталони, черно поло и черни ботуши с остри върхове. Възнамерявал бе да смърка кокаин, но докато пристигне, вече се бе отказал. Вместо това пиеше.

Беше помощник-фотограф, по цял ден товареше фотоапарати, държеше светломери, размахваше полароидни снимки, докато изсъхнат достатъчно, че да ги отвори. А когато гледаше движещите се фотомодели, понякога се тревожеше да не би все още да носи със себе си твърде много от Калифорния. Какво можеше да стори със сламенорусата си коса – може би да я отреже? Толкова къса вече не беше на мода, поне не при мъжете. Затова я остави виснала, златиста, права като хартия, навяваща спомени за плажовете, които всъщност не бе виждал, предвид че бе от Чикаго (да, там имаха езеро, но то не се броеше). Другият вариант беше да напълнее или отслабне малко, но изгладнелият външен вид вече не го влечеше – дори най-малкият намек за заболяване трябваше да се избягва. Значи оставаше да се превърне в здравеняк; не дебел, само с класическо коремче над колана. Само дето колкото и да ядеше, си беше същият. Вместо това пропуши, нищо че му пареше на гърлото.

Рори изгаси цигарата и се увери, че светлините в тъмната стаичка са спрени. Винаги си тръгваше последен. Шефът му, Везуви, му връчваше фотоапарата веднага след последните снимки, после си проправяше грациозно път през морето от кутии за филми, пластмасови чаши и разхвърляни листове от тапети за фон. Везуви беше от типа хора, които винаги трябваше да ходят някъде. Надарен беше с прекрасно шкембенце, на което Рори се стараеше да не се възхищава твърде открито. Не му се щеше началникът му да си помисли нещо.

Рори измете пода, после угаси лампите, заключи студиото и тръгна по улицата. Здрачът беше любимото му време – металните решетки, които се спускаха пред витрините, хвърчащите по тротоара вестници, усещането за очакване и занемара. Точно така бе очаквал да изглежда Ню Йорк и се радваше неимоверно, когато градът се вписваше в образа си.

Взе метрото към жилищните квартали, за да отиде при Стейси – неуспял фотомодел, която обожаваше напук на всички правила. Стейси – при условие че момичета с имена като Зейн, Анушка и Брид най-редовно му шмугваха листчета с телефона си по време на снимки. Неговата Стейси отказваше да си смени името.

- Ако успея – заричаше се, - ще ме наричат както си поискам.

Не приемаше, че няма успех, макар да бе очевидно. Рори ужасно много искаше да повдигне въпроса, да поговори с нея за това, но се боеше.

Стейси лежеше в леглото още с обувки. На масата до нея имаше диетична кока-кола. Претегляше се всяка сутрин и ако беше под петдесет и пет килограма, си позволяваше една истинска кола за деня.

- Какво стана в „Базар“? – попита Рори и седна на крайчеца на спалнята. Стейси се изправи и си приглади косата.

- Обичайното. Твърде съм комерсиална. – Сви рамене, но Рори усещаше притеснението й.

- Това не беше нищо – продължи тя. – На следващия кастинг онзи не спря да ме зяпа и да ми разлиства портфолиото. За момент си помислих, че наистина ще ме наеме. А знаеш ли какво каза накрая? Че не съм достатъчно грозна. Каза ми: „Днес красотата е грозна. Погледни тези момичета, те са чудовища – разкошни митични чудовища. Ако не си грозна, не мога да те използвам“.

Обърна се към Рори. Той видя сълзите в очите й и се почувства безпомощен.

- Простак – рече.

За негова изненада тя се развесели. Отпусна се обратно на леглото и се разтърси от смеха си.

- Така де, аз се съсипвам да не надебелея, да си слагам маски на косата, да си правя маникюр, а той какво? Не съм била достатъчно грозна?!

- Откачена работа – съгласи се Рори и я погледна с неудобство. – Пълен идиот.

Тя отново се изправи и разтри очи. Изглеждаше замаяна, както понякога при втория джин-тоник. Преди осем месеца, след година внимателно планиране, си бе купила билет за Ню Йорк от Синсинати. И това било само началото. Надявала се да се понесе на вълната на успеха из целия свят: Париж, Токио, Лондон, Банкок… Лавиците в миниатюрния й апартамент бяха претъпкани с карти и пътеводители, а при всяка среща с чужденец – независимо откъде – внимателно записваше адреса му в малкото си кожено тефтерче, убедена, че съвсем скоро ще му отиде на гости.

Беше от онези момичета, за които нищо не беше случайно, и на Рори му ставаше жал да гледа как се мъчи. Добре знаеше как в студиото на Везуви по цял ден обикалят момичета, чийто живот бе низ от случайности – от откриването им в някакъв магазин или будка за хотдог до сепващото, крещящо недоразумение, каквото представляваха физиономиите им.

- Рори – каза Стейси. – Погледни ме за малко.

Той се извърна послушно. Толкова беше близо, че долавяше топлия млечен лосион, който бе намазала на лицето си.

- Някога искало ли ти се е да съм по-грозна?

- Не, за Бога – отвърна Рори и се отдръпна, за да провери дали не се шегува. – Що за въпрос, Стейс?

- Хайде де. По цял ден това правиш. – Пак се приближи до него и той изведнъж се улови да гледа миниатюрните й ноздри. Опита се да мисли за студиото и момичетата там, но когато бе съсредоточен върху Стейси, те изчезваха; а когато си представяше студиото, не виждаше Стейси. В този свят тя нямаше място. Наблюдаваше напрегнатото й, изпълнено с очакване лице и усети в себе си ужасяваща власт; помисли си колко малко му трябва, за да я прекърши.

- Все едно – каза тя, след като не получи отговор. – Всъщност не искам да знам.

Изправи се и прекоси стаята, после се наведе и кръстоса китки на пода. В гимназията бе тренирала гимнастика и все още беше изключително гъвкава. Това носеше на Рори такова удоволствие, че почти се засрамваше – в леглото тя сядаше с изпънати напред крака, после се навеждаше и долепваше буза върху подбедриците си. Ей така, все едно беше нищо! Рори не смееше да й каже колко го възбужда; нямаше да е същото, ако тя знаеше.

Стейси се изправи, беше зачервила бузи и изглеждаше спокойна.

- Да се махаме от тук.

Апартаментът й се намираше точно зад „Кълъмбъс“ – улица, която Рори презираше и едновременно с това го хипнотизираше. Със Стейси вървяха ръка за ръка и надзъртаха през прозорците на ресторантите със същия ентусиазъм, с който хранещите се вътре гледаха тях. Сякаш някой им бе казал, че тази вечер техен приятел може да намине и сега си държаха очите отворени.

- Къде да отидем? – попита Стейси.

Рори изпука кокалчета едно по едно. Този въпрос го напрегна, сякаш имаше правилен отговор, който трябваше да знае. Къде ходеха клечките? От време на време го обземаше чувството, че само преди миг са били на същото място като него, но са си тръгнали. По-лошото бе, че не знаеше кои са точно. В най-добрия вариант познаваше хора, които вероятно имаха представа; съквартирантът му, Чарлс, който се занимаваше с аранжиране и украса на храна, по-точно на големи количества храна, и Везуви, разбира се. Везуви беше основният му източник.

Тръгнаха към центъра, наслаждавайки се на последните топли есенни дни и на приятната занемареност на Седмо Авеню. Минаха през кръстовища, на които изпод пластовете асфалт се подаваха кръпки от стари павета, останки от един друг Ню Йорк, който Рори си спомняше неясно от романи. Град с карети и цилиндри, с репутации и смъртни обиди.

- Рори – каза Стейси, – чувстваш ли се нещо повече сега, когато си успял?

Рори се обърна към нея изненадано:

- Че кой казва, че съм успял?

- Разбира се, че си!

- Аз съм един никой. Помощникът на Везуви.

Стейси изглеждаше шокирана.

- Това не е никой.

Рори се усмихна. Странен разговор водеха.

- Така ли? Ами?

Стейси се замисли за момент. Изведнъж се изсмя – по същия безпомощен начин, както по-рано на леглото, сякаш светът случайно се е оказал странно място.

- Асистентът на Везуви – отвърна весело.

По идея на Стейси взеха такси до бистро „Трайбека“, където Везуви често ходеше. Сигурно беше скъпо, но Рори тъкмо бе получил заплата – какво толкова, щеше да заведе Стейси на една вечеря. Можеше даже да се обади на Чарлс, да провери дали се е върнал от Лос Анджелис, където цяла седмица аранжираше храна за Сара Лий. Рори изобщо не завиждаше на Чарлс за работата, макар да печелеше добре. Понякога стоеше до малките часове на нощта и слагаше с пинсета сусамени семенца върху хлебчета за хамбургери. Друг път оцветяваше соленото тесто, което на снимки приличаше на сладолед, дори повече отколкото истинския сладолед. Рори с изумление научи, че при фотографирането на овесена каша почти винаги, вместо мляко, се използва лепило „Елмърс“.

- По-бяло е – обясни веднъж Чарлс. – Освен това се излива по-бавно и ядките не се накисват.

За Рори това бе някак необяснимо тревожно.

В ресторанта Рори забеляза самия Везуви, седнал на голяма кръгла маса в дъното. По-точно Везуви забеляза него и го извика с ентусиазъм, който можеше единствено да значи, че е отегчен от настоящата си компания. Привика го с грандиозен жест.

Сервитьорите придърпаха столове и Рори и Стейси седнаха. Стейси си поръча джин-тоник. Личеше си, че е нервна – момичетата около масата бяха все познати лица: червенокосата Дафне, Инге с рибешкото лице, и други, чиито имена бе забравил. Най-много се напрегна, като видя Анушка, раздразнително момиче, чието пътуване от някое замръзнало сибирско градче до висините на нюйоркската мода сякаш бе станало за няколко часа. Веднъж, докато Рори разчистваше студиото след работа, тя също бе останала – тананикаше си някаква песен на „Канибалс” и прелистваше вяло „Великия Гетсби“, която той четеше.

- Баща ми е професор – бе споделила. – Преподава тази книга.

- На руски ли? – попита невярващо Рори, а Анушка се засмя.

- Разбира се – отвърна със закръглен руски акцент. – А как иначе?

Пред студиото двамата се повъртяха безцелно в сумрака. Рори имаше среща със Стейси, но не му беше удобно да каже на Анушка. Вместо това хукна без предупреждение, извика едно такси и остави компанията си сама на тротоара. След три пресечки плати на шофьора и хвана метро до дома на Стей%D

Игън умее да гради различни сюжети, но носещи сходни емоции – основно минорни. Това са емоциите на обикновените хора, впримчени в делника, направили своите решения и установили, че до едно са били погрешни. 

из ревюто на Христо Блажев в блога "Книголандия"