1.
Това е история от зимата в края на 1959-а и началото на 1960 година. В нея има заблуди и страст, несподелена любов, но и въпрос за религиозността, който така и остава без отговор. По някои къщи все още личат белезите от войната, разделила града преди десет години. Долитат приглушени мелодии на акордеон или привечер, зад някоя от спуснатите щори – копнежните трели на устна хармоника.
В много от къщите, обикновено на стената в хола, висят закачени “Звездна нощ” или “Житна нива с кипариси” на Ван Гог, малките стаички все още са застлани със сламеници, “Дните на Циклаг” или “Доктор Живаго” лежат разтворени и захлупени върху дунапренения дюшек, покрит с ориенталско одеяло и отрупан с бродирани възглавнички. Синкавият пламък на нафтовите печки припламва цяла нощ. А в ъгъла на някоя от стаите, наместо ваза, стои гилза от ръчна граната с изкусно аранжирани изсушени магарешки тръни.
В началото на декември Шмуел Аш прекъсна следването си в университета с намерение да напусне Ерусалим заради една нещастна любов и заради дипломната си работа, с проучванията за която никак не напредваше, но най-вече заради катастрофалното финансово положение на баща си, което го принуждаваше да си търси работа.
Беше силен млад мъж, двайсет и пет годишен, чувствителен, социалист и астматик, който бързо се ентусиазираше и лесно се разочароваше. Имаше широки рамене, къс и дебел врат и също такива пръсти – дебели и къси, сякаш на всеки от тях липсваше по една фаланга. От всички пори по лицето и врата му растяха къдрави косми, които приличаха на стоманена кухненска тел. Тези косми се разстилаха нагоре чак до буйните му къдрави коси и надолу, към обраслите с вълна гърди. Отдалеч – и зиме, и лете – изглеждаше сякаш е плувнал в пот. Но отблизо – каква приятна изненада! – кожата на Шмуел не отделяше възкиселата миризма на пот, а нежно ухаеше на бебешка пудра. За по-малко от минута успяваше да изпадне в пълен възторг от коя де е нова идея, стига да е остроумна и някак революционна, а след това, за жалост, също толкова бързо се уморяваше от нея – вероятно заради уголеменото си сърце или заради астмата.
Очите му лесно се наливаха със сълзи – това го объркваше и го караше да се срамува: ако се случеше в зимна нощ край някоя ограда да чуе жалостивото мяукане на загубило майка си коте, Шмуел веднага се просълзяваше; ако пък в кино “Едисон” в края на някой посредствен филм за самота и отчаяние съвсем изненадващо точно най-коравият от всички герои проявеше великодушие, очите на Шмуел тутакси овлажняваха и гърлото му се стягаше до задушаване; ако случайно на излизане от болница “Шааре Зедек” зърнеше как някоя крехка жена прегръща детето си и хлипа, мигновено и в неговите гърди го напъваше плач.
По онова време съвсем обичайно плачът се смяташе за женска работа. Обленият в сълзи мъж предизвикваше неприязън и дори леко отвращение, подобно жена, на която е прорасла брада. Шмуел много се срамувашезаради тази си слабост и полагаше огромни усилия да се владее, но никак не му се удаваше. Вътрешно се съгласяваше с подигравките, на които бе подложен заради чувствителността си, и дори свикна и прие мисълта, че с мъжествеността му нещо не е наред и по тая причина животът му най-вероятно е безсмислен и безцелен.
А какво правиш, питаше се понякога, изпълнен със самопрезрение, какво правиш отвъд това проклето съчувствие? Защо примерно не посягаш да хванеш онова коте, да го увиеш в палтото си и да си го занесеш у дома? Кой ти пречи? Защо не отидеш при плачещата жена с детето да я попиташ с какво би могъл да є помогнеш? Или направо да позалъжеш детето с някоя книжка и малко бисквити, докато ти и майка му шепнешком обсъдите какво ги е сполетяло и какво евентуално би могъл да направиш за тях.
Няколко дни преди да го зареже, Ярдена беше казала:
– Ти или се държиш като превъзбудено кутре, което драска и се върти след опашката си, или си тъкмо обратното – дни наред лежиш проснат на леглото като неизтупан юрган.
Ярдена имаше предвид, от една страна, неговата вечна умора, от друга – оня вътрешен устрем в походката му, който едва успяваше да потисне непрекъснатото му желание да подтичва. Когато се качваше по стълби, винаги вземаше по две стъпала наведнъж. И най-оживените улици пресичаше по диагонал, бързо, презирайки смъртта, без да поглежда встрани, сякаш се впускаше в масов бой, и – навирил къдравата си глава – вървеше тъй устремен от кръста нагоре, че отстрани изглеждаше като че ли краката му панически се опитваха да догонят тялото, което – аха! – да се скрие зад завоя и да ги остави сами на тротоара. Така търчеше по цял ден – задъхано, трескаво, не защото закъсняваше за лекции или за някоя политическа сбирка, а понеже все му се искаше, независимо дали е сутрин или вечер, да свърши всичко, което е запланувал. И колкото може по-бързо да се върне в тишината на стаята си. Всеки ден изживяваше така, сякаш бе пореден тур от бягане с препятствия – от внезапното сепване при събу
