Първа глава
Последната служебна задача на Дик Мартин, поне както той си мислеше, беше да арестува Лу Фийни, търсен във връзка с обира на банката „Хелбъро“. Намери Лу в едно малко кафене в Сохо точно когато той си допиваше кафето.
– Какво става, полковник? – попита Лу почти весело, докато си взимаше шапката.
– Инспекторът иска да поговори с теб за аферата „Хелбъро“ – осведоми го Дик.
Лу сбърчи презрително нос.
– На баба ми ги разправяйте... „Хелбъро“! Вече съм приключил с банките и смятах, че ви е известно. Какво правите още в полицията, Мартин? Казаха ми, че сте наследили богатство и сте си подали оставката.
– Напускам. Ти си последната ми задача.
– Жалко, че се проваляте накрая! – захили се Лу. – Имам четирийсет и пет необорими алибита. Изненадвате ме, Мартин. Знаете, че не ограбвам банки – ключалките са моята специалност...
– Какво си правил в десет часа вечерта във вторник?
Широка усмивка светна върху грозноватото лице на крадеца.
– Ако ви кажа, ще помислите, че лъжа.
– Дай ми възможност да преценя – помоли го Дик.
Лу не отговори веднага. Сякаш преценяваше опасността от прекалена откровеност. Но след като бе огледал положението от всички страни, предпочете истината.
– Занимавах се с една частна работа... нещо, за което не бих желал да говоря. Беше мръсна, но честна.
– А добре ли ти платиха? – Въпросът беше зададен учтиво, но невярващо.
– Доста... получих двеста и петдесет фунта в аванс. Ще се втрещите от изненада, но е чистата истина. Опитвах се да отворя няколко ключалки, най-трудните, на които съм попадал, а и работата беше отвратителна и втори път не бих се заел с подобно нещо за цяла кола пари. Не ми вярвате, но мога да докажа, че съм прекарал нощта в „Ройъл Армс“, Чичестър, че съм бил там в осем часа за вечеря и съм си легнал в единайсет. Така че забравете за обира на „Хелбъро“. Зная бандата, която го е извършила, а и на вас ви е известна. Не си бъркаме шапките с нея.
Държаха Лу в килията цялата нощ, докато направят необходимото разследване. Излезе, че той не само е бил отседнал в „Ройъл Армс“ в Чичестър, но и, забележете, се е бил регистрирал под собственото си име и наистина в единайсет без петнайсет, когато крадците още не са били напуснали банката „Хелбъро“, той си е пиел питието в стаята на стотина километра от нея. Поради това на сутринта властите пуснаха Лу и Дик отиде да закуси с него, защото между професионалния ловец на крадци и професионалния обирджия всъщност няма лоши чувства, а младшият инспектор Ричард Мартин беше почти толкова популярен сред престъпните среди, колкото и в Главното полицейско управление.
– Не, господин Мартин, няма да ви кажа нищо повече – заяви Лу добродушно. – И когато ме наричате лъжец, само ме обиждате. Получих двеста и петдесет фунта и щях да взема хиляда, ако бях свършил работата. Колкото и да се напрягате, никога няма да отгатнете истината.
