УВОД
Историята се пише от победителите. Хрониките на миналото принадлежат на великите пълководци, чиито триумфи чертаят граници и определят съдбините на милиони хора. В тази история, написана с кръв и удари на меч, загубилите рядко излизат от сянката на безвремието; ако пък го сторят, то делата им със сигурност са титанични, надхвърлящи рамките на епохата, белязани от личния гений, изправил се срещу всички вероятности и обстоятелства.
Такъв е Наполеон, чието поражение при Ватерло не успява да заличи блясъка на Аустерлиц и Маренго. Такъв е и Ромел – превърнал се в легенда само за три години след изключителната си находчивост във Франция и Африка, макар и в служба на най-мрачния режим в историята. От дистанцията на двадесет и два века до нас достига още едно име, може би най-легендарното от всички сред плеядата пълководци, които не успяват да постигнат своите цели. То принадлежи на Ханибал Барка, обречения генерал на Картаген.
По време на вековния си възход от малък провинциален град в Лациум до столица на най-впечатляващата империя на древността, Рим се сблъсква с множество достойни и способни противници. Нито един от тях обаче не успява да докара града на Ромул и Рем до ръба на гибелта, нито да се превърне в кошмар и въплъщение на най-големите страхове на Републиката по начина, по който го постига Ханибал. Може би най-великият генерал на Античността, харизматичен лидер, умел политик и стратег, безразсъдно смел воин, отдаден на каузата си – Ханибал притежава всички качества, за да се превърне в легенда. И успява да го стори още приживе.
Всеки пълководец, който успее да нанесе сериозно поражение на римската армия, има значителни шансове да остане в историята. Картагенският генерал постига това най-малко три пъти – при Требия, Тразименското езеро и Кана, без да се броят безчетните му по-малки и големи победи срещу претори, консули и дори диктатори на Републиката. Битката при Кана и до ден-днешен остава най-знаковото сражение на Античността, което се изучава в бойните академии по цял свят. Велики пълководци като Наполеон, Алфред фон Шлифен и Дуайт Айзенхауер съвсем открито изразяват възхищението си от тактическия гений на Ханибал и подвига, постигнат в този легендарен сблъсък – позиционно обкръжаване и унищожаване на двойно по-голяма армия, при никаква разлика в технологичното ниво на противника.
На заден план не може да остане и не по-малко впечатляващото прекосяване на Алпите с 50-хилядна армия, и то в началото на есента, при изключително неблагоприятни климатични условия; нито великолепният обходен маньовър от пролетта на 217 г. пр.Хр. през Апенините и блатата на р. Арно – първият подобен ход от такъв мащаб във военната история; нито почти необяснимият подвиг да поддържаш многоезична наемническа армия на територията на противника в продължение на петнадесет години и да не загубиш нейната вярност и боеспособност до самия край.
Подвизите на Ханибал през Втората пуническа война заслужават да бъдат подробно разказани. Преди тях обаче трябва да се потърсят отговорите на няколко фундаментални въпроса, очертаващи фона на тази епохална драма: Неизбежен ли е сблъсъкът между Рим и Картаген и на какво се дължи неговата безпрецедентна ожесточеност? Защо великият Хамилкар Барка – бащата на Ханибал – изгражда териториална база в Испания и каква е причината Рим да не вземе никакви мерки срещу този ход в продължение на повече от десет години? Какво е отношението на властимащите в самия Картаген към плановете на Ханибал и защо той не получава по-сериозна помощ от метрополията, когато най-много се нуждае от нея?
След тези отговори е ред да се разгледат двете армии, които участват в конфликта. Римските, които се сражават през Втората пуническа война, имат много малко общо с професионалните, изпитани легиони на Цезар или Помпей от годините на Късната република – като организация, тактика, стратегия, дори команден състав.
Картагенската армия също е не по-малко интересна. С какви реални сили Ханибал предизвиква почти неизчерпаемите ресурси на Републиката?
