Ах, тези пакостници, дето карат целия Двор да играе.
Как се държат те, добре е да се знае.
Принцесата на Купите, изкусителка жадна,
целувки от всекиго тя ще открадне.
Обича Принцът на Карите лъскави наслади,
Отвсякъде злато и накити вади.
Принцесата на Пиките поглежда те лукаво
и в козни те оплита здраво.
Принцът на Трефите – любимец на всички земни твари,
за него ще засвирят фанфари!
И ето влизат те – на замъка танцуващите обитатели.
– Седнете и се успокойте! – каза Мартин Бакстър с обиграната интонация на опитен учител. Гласът му беше достатъчно силен, за да се извиси над врявата и глъчката на трийсетината хлапета, нахлули в класната стая, при това без да вика и да се напряга.
– Съблечете си палтата. По-бързо! Глен, завържи си връзката както трябва! Кийли, извади си слушалките от ушите! Ако те видя още веднъж, ще ти прибера устройството в чекмеджето до края на срока! Не се шегувам – тъкмо ще си правят компания с мобилните телефони.
Децата го погледнаха със сърдити физиономии, а той на свой ред им пусна лъчезарна усмивка. Това винаги ги дразнеше. Той ненавиждаше този випуск на четиринайсетгодишните. Наистина го ненавиждаше. Бяха невъзможни още на тринайсет. Е, съвсем не всички, сред тях действително имаше приятни и будни хлапета. Но повечето, и това го признаваха дори най-наивните и великодушни нови колеги, бяха „трудни” деца и поне две-три от тях отдавна бяха попаднали в категорията „пълни боклуци”. За съжаление точно тези „боклуци” се намираха сега в неговия час.
В крайния ляв ъгъл Кийли полека се примъкна до двете си приятелки, Ема и Ашли. Трите момичета веднага подеха песен на Лейди Гага и спряха едва тогава, когато доловиха погледа на мистър Бакстър върху себе си.
– Вие, трите, къде си мислите, че се намирате? – попита ги той.
– В скучния час по математика – отвърна безочливата Ема.
– Ще участваме в следващия „Х фактор”, сър – поясни Ашли.
– Не ви ли е нужен поне мъничко талант за това? – попита ги той.
– Разбира се, и затова се упражняваме! – обади се Кийли в тяхна защита.
– Направо ще разбием самия Кауъл! – добави Ашли. – Ще станем известни и за нас ще пишат всички списания.
Учителят ги погледна смаяно.
– Намират ли се специализирани издания за кресливи откачалки като вас? – попита той, а после тихо си отговори сам: "Всъщност те май повечето са такива".
– Ама че сте гаден и хаплив! – промърмори Ема.
– А не съм ли прав? – отвърна той с неизменната си подигравателна усмивка. – Все едно да изберат три котки, дето мяучат от боклукчийската кофа.
Момичетата се нацупиха и взеха нещо да си шепнат.
– „Кога ще се намерим пак?” – измърмори мистър Бакстър, макар че съзнаваше, че по този начин обижда вещиците на Макбет. През последните години се беше убедил, че трите момичета са непоправими и дори стават по-лоши. Те не зачитаха никого освен себе си и постоянно показваха нежелание да ходят на училище, вместо да си останат у дома и да гледат Джереми Кайл.
– А ти за кого се мислиш? – каза мистър Бакстър на едно момче, което влезе с провлечена стъпка, а долното му бельо се виждаше изпод провисналите панталони. – Я си вдигни гащите!
– Нямате право да ме дискриминирате, сър! – чу се непокорният отговор. – Това си е моята самоличност. Така подкрепям братята си. Няма да ги вдигна!
Мартин повдигна въпросително вежди.
– Брат ти работи в "Халфордс". И освен това не мисля, че яркочервените ти гащи с „Томас Парния локомотив” са много хип-хоп.
– Дааа, ама най-хубавите ми панталони са за пране, пък и не бих ги носил в това скапано училище.
– Както и да е – каза Мартин сред настаналия кикот. – Така не трябва да се носи униформа, тъй че по-добре си вдигни панталона или ще трябва да оставаш в училище всяка вечер до края на седмицата, а и по-нататък, докато не дойдеш в приличен вид.
– Това си е истински тормоз, сър!
– Оуън, защо ми държиш такъв език?
– Ми такъв съм си. Идвам от гетото.
– Не, не идваш. Първо си риж, а освен това – от Уелс!
– Аз съм гангстер!
– Толкова си гангстер, колкото Анджела Лансбъри, само дето не си толкова готин. Тя сигурно не мирише на лосион против акне и пудра за крака. Спести си обясненията за това кой си, докато си в училище. Щом излезеш навън, ако щеш, събуй си съвсем гащите, хич не ми пука!
Оуън си вдигна панталоните и се тръшна на мястото си, като си хвърли чантата на чина.
Мартин Бакстър сподави яда си. Беше му все едно какъв тип на поведение следваха децата. Съвсем естествено беше да търсиш собствената си самоличност, но през последните години някак всички взеха да си приличат. Нищо чудно, та нали всяка втора телевизия се оглавяваше от водещи с престорен „кокни” акцент, сякаш работническите квартали на Лондон бяха пъпът на света и нищо друго нямаше значение. Сепваше се всеки път, когато чуеше децата във Феликстоу да се опитват да имитират фалшивия акцент на Ийст Енд, разнасящ се из Уолфорд от сапунката на Би Би Си. Какво се беше случило с криворазбраната им индивидуалност? С болка си помисли, че и тя, подобно на крайбрежието на Съфолк, бе подложена на разрушение.
Учителят по математика усещаше, че това ще настъпи в близко време. Слава Богу, че беше петък. Нямаше никаква представа колко пагубен щеше да се окаже този ден. И
никой друг не подозираше.
Когато децата престанаха да шумят и се укротиха, той седна зад бюрото и извади куп листа от протритото си кожено куфарче.
– Преди да започнем – каза той, – нека видим резултатите от тестовете.
Едно от трите, сгушили се едно в друго момичета, разтревожено вдигна глава.
– Нали няма да обявите гласно оценките, сър? – попита тя с престорено учудване.
Мартин отново се усмихна широко.
– Напротив, тъкмо това се канех да направя – каза весело той. – Нека се посмеем и да видим кои са най-тъпите сред вас – сякаш не си ги знаем.
– Никак не е честно! – отвърна тя, закривайки лицето си.
– Нека тогава да започнем с теб, Ема, и да изясним нещата. Ето ги и твоите 23 процента. Направо си е рекорд за теб. Поне един час не си проспала. Следват Ашли и Кийли, съответно с 19 и 21 процента.
– И никакво уважение към нас! – извика едно от момчетата, като удари по чина. – Това е срамота.
Мартин му се усмихна.
– Кевин Стайп, с невероятните 17 процента! Кой би помислил, че бъбренето и забавлението в час би довело до такива незадоволителни резултати? Няма нищо случайно. Всичко си идва на място.
Кевин Стайп се отпусна на стола, докато Ема и дружките й го сочеха с пръст и му се присмиваха.
– Тихо! – извика Мартин. Той прочете на глас още няколко плачевни резултата, преди да погледне към другата страна на класа, там, където слабичко, миловидно момиче бе закрило лице с косата си.
– Сандра Диксън – каза той вече с приветлива усмивка. – Деветдесет и четири процента! Браво, Сандра! Кой би предположил, че ако внимаваш и се справяш с работата в клас, ще получиш такъв резултат? Знаете ли, наистина си мисля, че в тази теория има нещо вярно. А вие, останалите, се поучете от това!
Ема и приятелките й правеха муцуни зад гърба на Сандра, а Ашли смачка парче хартия, за да я замери с него.
– Да не си посмяла! – отекна гласът на Мартин. – Толкова бързо ще се озовеш при директора, че обувките ти ще оставят спирачен път по коридора!
– Спирачен път, ха-ха! – изкикоти се Кевин.
Точно в този миг вратата се отвори и в стаята небрежно влезе високо, русокосо момче със спортен сак през рамо. Хлапакът едва удостои с поглед Мартин Бакстър и се отправи към празното си място. Кийли и Ашли му подсвирнаха с уста. Наскоро бяха решили, че той е притежател на най-хубавото дупе в училище.
– Конър! – подхвана го Мартин. – Къде беше? Защо ми се мъкнеш чак сега?
Момчето го погледна и отвърна нахално:
– Помагах на мистър Хичин, сър.
– Тогава може би ми носиш извинителна бележка от него?
– Не, сър.
– Чудесно, в такъв случай ще поостанеш довечера.
– Не мога, имам футболна среща.
– Конър, доста отдавна си тук, би трябвало да си научил порядките в училище!
Закъснееш ли за урок без основателна причина, задължително оставаш след часовете.
– Но довечера има мач!
– Ако той беше толкова важен за теб, щеше да се постараеш да дойдеш навреме, за да не се налага да оставаш.
– Не е честно!
– Моля, не чух добре? А сега сядай!
Конър се тръсна на стола и устните му изрекоха сквернословие зад гърба на мистър Бакстър. Обърна се, за да види дали някой от съучениците му го е видял. Сандра Диксън го изгледа с отвращение, а той й изпрати въздушна целувка. Тя му обърна гръб.
Мартин Бакстър вдигна очи навреме, за да види размяната на любезности. Изпитваше съжаление към ученици като Сандра. Те учеха с удоволствие и работеха усърдно. Приятно бе да се работи дори с несхватливите, но старателни хлапета, ала броят на безделниците и онези, които съзнателно искаха да останат невежи и разваляха дисциплината, нарастваше всяка година. Правителствената политика за всеобщо образование означаваше, че те ще дърпат назад останалите. На учителите забраняваха да използват думата „скъсан”, вместо това им препоръчваха израза „с отложен успех”. Тази формулировка караше Мартин да се смее. Някои от тези хлапаци цял живот щяха да отлагат успеха си.
Учителската професия вече не беше същата, както в началото, преди повече от двайсет години. Сега от него очакваха да влезе в ролята на полицай или социален работник. Това, което никога не би приел, бе да се прави на клоун като някои от колегите си. Те отдавна бяха загубили уважението на учениците си и трябваше да ги забавляват всеки час, за да привлекат вниманието им. В крайна сметка малцина обучаваха децата както трябва. Що се отнасяше до него, Мартин смяташе, че децата са тук, за да се учат, а това означаваше да прилага остарели методи, за да им „набие” материала в главите. Изобщо не го беше грижа дали го намираха еднообразен, методът работеше – поне за онези, които желаеха да слушат и да работят сериозно.
– Добре, отворете учебниците си! – нареди им той. – Днес ще се занимаем с площта на триъгълниците - направо сте късметлии! – Учителят се направи, че не чува дежурното пъшкане от едни и същи места.
– Нямам писалка, сър.
– Чух какво ми каза – отвърна той с най-широката си усмивка – и го слагам в графата „не е мой проблем”.
Останалата част от деня мина без особени произшествия. Двата часа с единайсет- и дванайсетгодишните протекоха гладко. Това обикновено бяха най-хубавите години – цинизмът от отегчението и безразличието на мърлячите все още не бяха взели връх, но дори децата на тази възраст не бяха вече същите както преди. Учителите непрекъснато трябваше да се съобразяват със симптоматичния недостиг на внимание, който Мартин наричаше по своему „мързелив и в червата”. Учениците, за които се предполагаше, че имат ограничена концентрация на внимание, можеха да прекарат часове с любимия си плейстейшън без никакъв проблем. И ако преди трийсет години подобно извинение не би било възможно, сега това „минаваше”, макар и не в неговите часове.
След наложеното наказание Мартин Бакстър се отправи по излъскания коридор към учителската стая за тъй жадуваното кафе, преди да се прибере у дома. За сетен път този ден той си пожела да си смени работата, но на четирийсет и три години това изглеждаше неосъществимо.
Щом влезе в празната учителска стая, той остави куфарчето си на най-близкия стол и изплакна чаша в мивката. От прозореца се виждаше паркинга за колите на персонала и входа на училището. Няколко по-големи хлапета все още се мотаеха там. Той разпозна Ема и другите две хубавици от нейната пасмина – облегнати на перилата, бяха зарязали неблагозвучното си пеене. Знаеше, че ще се откажат. Подобно на мнозина в днешно време, те очакваха богатството и славата да ги споходят, без да си мръднат пръста. Виждаха как други хора ставаха известни без капка талант и без много труд, защо тогава трябваше да се мъчат? Плиткоумието на техните кумири се възхваляваше и издигаше в култ, затова бе толкова трудно да се убедят в нуждата от образование.
– Може ли да поговорим, Мартин?
Едър, широкоплещест мъж с коремче и червендалесто лице бе подал глава през вратата. За Мартин Бакстър директорът приличаше на актьор, който играе ролята на слухтящия, заядлив надзирател от телевизионните сериали. Навярно по тази причина толкова добре се справяше с работата си. Повечето от децата се отнасяха към него със страхопочитание. Добрите ученици го уважаваха, а останалите несъзнателно приемаха вродения му авторитет. Бари Милигън не понасяше глупости и дори някои учители се бояха от него.
