УВОД
Само едно поколение дели свободата
от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим,
да се бием, да я защитаваме и на тях трябва
да предадем да правят същото.
Роналд Рейгън
Революционерите знаем нещо, което повечето хора не подозират. Винаги ще има кризи. Защото винаги ще има конфликти. Защото винаги ще има спорове. А ще има спорове, защото хората са различни; а дори еднаквите хора се променят с времето. В обществото непрестанно се появяват различни версии за света, които започват да спорят помежду си.
Но как така, ще питате, се стига до кризи? Защо някой не направи нещо, така щото от спор да не се стига до криза – която, на свой ред, да води до дезинтеграция или до война?
Добър въпрос. Отговорът е: защото повечето хора, от които зависи да направят нещо, не са наясно, че винаги ще има спорове. Само да минат десет-петнайсет тихи, безметежни години, и нашите предводители веднага решават, че е настъпил краят на историята. Че каквото е имало да се случва, вече се е случило. Че оттук насетне само си купуваме все по-нови коли, все по-често.
Пример е Договорът от Маастрихт от 1992 година, в който тогавашните членове на ЕС вписаха края на историята. Предвидиха превръщането си в една европейска свръхдържава без оглед на източните европейци, тръгнали по пътя към демокрацията. Бурите на изток от Виена се възприемаха от западните ни приятели като пречка – като ненужно и досадно възстановяване на историята, с нейните бури и вихри. Вече не помня колко западни доброжелатели в периода 1990-1997 година ми обясняваха колко е важно да спрем да клатим страната с тия революции. Трябвало да имаме „стабилност”. За да не им пречим да си купуват все по-нови коли, все по-често.
Друг пример. Навръх чудовищната финансова криза от 2008 година, всички водещи световни икономисти ни уверяваха, че епохата на икономическите кризи била свършила. Никога вече нямало било да има такива кризи. Оттук насетне единственото, което ще правим, е – познахте: да си купуваме все по-нови коли, все по-често.
Историята обаче никога няма да свърши. Винаги ще има спорове и конфликти, които ще прерастват в кризи. И задачата е тези кризи да бъдат предвиждани, за да могат да бъдат овреме овладявани. За да не стане така, че елементарен спор да прерасне в гражданска война, както стана в Сирия; или в дезинтеграция, както стана в Либия; или в чуждо нахлуване, както стана в Украйна.
Революцията – това е един от начините да бъдат овладявани кризите; и да бъдат насочвани натам, където могат да бъдат решени без кръвопролития (без „излишна жестокост“, както пише либералният философ Карл Попър). Алтернативата на революцията в днешно време е война или пълен разпад на цивилизацията.
Никой революционер не може да предизвика криза, ако за нея няма условия. Но всеки революционер се включва в кризата, когато тя започне. За да я овладее и насочи натам, където има решения – към революция.
И така: държите в ръцете си втория том от опита ми да отговоря на въпроса, зададен ми от Васил Гарнизов през март 2013 година: „Що е то да си перманентен революционер? Как революционерът вижда света?“. Докато в първия том на „Записки...“ представях условията, назряващи за възникването на демократичната революция, в този том вече се занимавам със самата революция. Е, не до края. Времето от 1997 година до наши дни оставям за следващия, заключителен трети том.
В периода началото на 1989 – края на 1996 година, който описвам тук, вече се вижда основната тема. Не революционерите предизвикват революцията. Но те се намесват, за да може от започналото брожение да излезе нещо цивилизовано. Без такава намеса – е, спомнете си какво се случваше в Югославия, докато ние тук викахме „Кой не скача е червен!“. Там в гражданските войни загинаха стотици хиляди. Тук не гръмна една пушка. Там предимно не са в ЕС и НАТО. Тук сме.
Запалени читатели ми казват, че първият том е бил много развеселяващ. Аз пък си мислех, че е само умерено хумористичен. Е, този е още по-смешен. Това ни най-малко не отнема от сериозността на революцията като занимание, променящо света. Но все пак е важен стилът. Ако революцията не е купон, спектакъл, празник – значи нещо не є е наред. А няма празник без смешни случки.
Имаше, разбира се, и възмутени от първия том. Това не бяха комунистите, да не си помислите. Това бяха от оня нов тип „десни“, който внезапно се появи през 2014-2015 година: мрачни хора с тежък характер и патриархално-провинциален манталитет, подозрително оглеждащи всички около себе си за признаци на нещо „либерално”. Като например – за купон, революция, рокендрол или подобни. Много се издразниха от „Записки...“. Чак го удариха на клерикализъм и анатемосване.
Такива преди време бяха кварталните ОФ лелки. Все дебнеха да сгащят някого в крачка и да го натопят. Както се пее в парчето на Кръпката „Да живее рокендрола“:
Агенти на Офето
викнаха ченгето...
Какво обаче му се случва на това ченге? Купон, революция? Ето какво:
Шапката му фръкна
да я гони бързо хукна –
да живее рокендрола
чак до края на света!
Тази книга не е за хора мрачни, тежки, убоги, без чувство за хумор, но затова пък с наклонностите на ОФ тетки да дебнат, слухтят и изобличават. Тази книга е само за свободни хора.
А краткият отговор на въпроса на Васил Гарнизов на този етап би бил нещо като:
Революционерите са свободни хора, затова винаги им е интересно, купонджийско и рокендролско. А покрай купона вършат чат-пат и по някоя общественополезна дейност.
Разказвам на принципа на международните наблюдатели на избори – каквото съм видял, в каквото съм участвал, това споделям на хартия. Така отпаднаха много от най-сладките истории, за които знам, че са истина, но в които не съм участвал. И все пак в тази книга ще намерите случки и истории с:
* Исторически и по-малко исторически фигури на българската сцена, като Филип Димитров, Иван Костов, Андрей Луканов, Желю Желев, Петър Дертлиев, Петър Стоянов, Петър Берон, Константин Тренчев, Иван Гарелов, Андрей Райчев, Димитър Станишев, Михаил Неделчев, Кръстьо Петков, Тодор Вълчев, Георги Марков, Едвин Сугарев, Елка Константинова, Деян Кюранов, Огнян Минчев, Иван Кръстев, братята Неврокопски, брат и сестра Бокови, Мони Паси (и сестра му), Асен Мичковски, Асен Агов, Димитър Луджев, цар Симеон, Емил Кошлуков, Огнян Шентов, Жорж Прохаски, и още дузина по-малко видими персонажи. Има и малко журналисти и главни редактори.
* Същински и набедени български бандити като Златистия, Кимбата, Иво Карамански, Митьо Пищова, Илия Павлов.
* Цветна групичка рокаджии като Иван Амебата, Фънки Кашалота, Васко Кръпката, Мони Стоунса, Румен Джаза, Наско Артиста, Иво Дупето (не че беше най-големият рокаджия, ама имаше як прякор), Иван Лечев, Милена Славова.
* Шарена шайка представители на различни световни разузнавания и армии, както и малко техни български еквиваленти.
* Шепа британски парламентаристи и техни асистенти, като Дейвид Камерън например, както и разнообразни западни посла ници и журналисти.
* Джордж Сорос не знам в коя категория да го сложа, но и той фигурира.
Революционерите си падат малко джентълмени и затова за никого не казвам нещо лошо. Освен за ония, които наистина си го заслужиха. Не че ги мразя. За истинския революционер омразата е нещо далечно; там, където друг хейтва, революционерът презира.
Както и досега, описвам картинките от позицията на „прашинка на революцията”, както Свобода Бъчварова едно време описа Дилбер Танас, главния герой на книгата си „Литургия за Илинден” (превърната във филма „Мера според мера”). Тя беше наясно, че
най-интересен е именно разказът на прашинката.
И аз съм така. Затова винаги държа да не ставам някакъв началник в революцията. Горе при началниците е скучно; ако не вярвате – прочетете спомените на такива.
Най-интересен е погледът от долу нагоре, от паважа към синьото небе.
