ПРЕДГОВОР
Ханшичи торимоночо e класически пример за японска криминална литература, в която по уникален начин се съчетават увлекателният детективски сюжет и задълбоченият поглед към живота във феодална Япония. Макар и продукт на ранния период в японския модернизъм, белязан от експериментите в психологическия реализъм на писатели като Акутагава(1), Танидзаки(2) и Кавабата(3), Ханшичи няма амбицията да предизвика литературните условности. Вместо това произведението цели да забавлява и да вълнува читателите с умело изградена история, естествен диалог и неочаквани обрати, като им предоставя възможност да избягат в един колкото странен, толкова и познат свят. Странен с това, че японските обичаи от средата на XIX век изглеждат старомодни и чудати за читателите от XX век. Познат – защото Ханшичи не имитира западната литература в жанра, подобно на повечето криминални романи от онова време, а се гордее с типично японските си герои и обстановка. С една дума, това е произведение, което се радва на широк читателски интерес заради преплитането на модерното и традицията.
През ноември 1867 година Токугава Йошинобу – последният шогун, с неохота отстъпва върховната власт на младия император Муцухито (по-късно известен като Мейджи), с което слага край на близо тристагодишното господство на династията Токугава над Япония. През април следващата година войските, подкрепящи императора, навлизат в столицата Едо и разгромяват последните поддръжници на стария режим. Тази относително безкръвна, ако не напълно мирна смяна на властта, известна като Реставрацията (ишин), измества автократичния шогунат и установява конституционна монархия, която през следващите трийсет години провежда редица демократични реформи. С цел завършването на този преход, през юли 1868 година новото правителство предприема символичната стъпка да преименува Едо на Токио – „източната столица”, а два месеца по-късно сменя името на периода – от Кейо на Мейджи, което означава „просветено управление”. Накрая, през пролетта на 1869 година, императорът напуска своя дворец в Киото – седалище на императорската власт в продължение на повече от хиляда години – и се премества в Токио, за да се установи в двореца на детронирания шогун.
Докато се разгръщат гореспоменатите събития, един самурай на име Окамото Кейносуке бяга от Едо в близкия град Йокохама и за известно време намира убежище в чуждестранното представителство там. Кейносуке е най-големият син на нисш самурай от северната част на Япония и подобно на много други самураи извън политическия и географски център на страната членува в тайна фракция от поддръжници на Токугава. Заклеймен е като верноподаник на шогуна и имуществото му бива иззето от Реставрацията. Накрая обаче му провървява и успява да си намери работа в британската легация в Токио, където остава като верен служител чак до смъртта си през 1902 година.
Кейносуке има син на име Кейджи, който според японския лунен календар е роден на петнайсетия ден от десетия месец на 1872 година. Седем седмици по-късно Япония официално приема Западния слънчев календар, който прескача един месец и започва от първи януари 1873 година. Според традицията при раждането си детето се смята на една година и към възрастта му се прибавя по още една на всяка Нова година, така че в деня на приемането на новия календар новороденият Кейджи се оказва на две години. Много по-късно, вече като писател с псевдоним Окамото Кидо, Кейджи е обсебен от времето на своето раждане. Използва промяната на календара в творбите си като символ на цялото поколение японци, което не е успяло да се приспособи към настъпилите промени. В разказите литературният му герой Ханшичи е роден на същата дата като Кидо – 15 октомври. В средата на 90-те години на XIX век (времето, в което тече повествованието) инспекторът все още мисли за сезоните и времето съобразно стария лунен календар, според който Нова година се пада в края на зимата, подобно на китайската Нова година днес. Неспособен напълно да го приеме, той се чувства в дисхармония с новия свят, защото феодалният ред се е оказал удивително траен.
Като юноша, заради ходатайство на баща си, Кидо изучава английски лично от членове на британската легация и така постига отлично владеене на езика. В онези години семейството му е достатъчно заможно и затова не се опълчва срещу желанието на сина да прави кариера като драматург в театър Кабуки(4). Ала когато тежък банкрут срива финансовото състояние на фамилията, шестнайсетгодишният младеж е принуден да се откаже от университетското си образование и започва работа като журналист във вестник. Практиката му дава възможност да стане пряк очевидец на промените, да се запознае с много хора и да натрупа запас от интересни истории. В почивките между редактиране на статии и писане на театрални рецензии Кидо твори исторически романи и пиеси, но така и не ги публикува или поставя на сцена. Чак през 1909 година пиесата му Шудзенджи моногатари („Сага за Шудзенджи”) – историческа драма от XIII век за любовта между сваления от власт шогун Минамото Йорийе и дъщерята на майстор на маски – е поставена на сцената на театър „Мейджидза“, с великия Ичикава Саданджи в главната роля. Насърчен от този успех, Кидо започва да пише активно и към края на двайсетте години на XX век вече се радва на международна известност, а пиесите му са преведени на редица европейски езици.
Въпреки временния успех Кидо остава в литературната история най-вече като автор на разкази в популярния криминален жанр, а не с драматургичното си творчество. През 1926 година той прави опит да ги слее, като преработва три от историите за Ханшичи (преведени тук като „Смъртта на Кампей”, „Проклятието на танцьорката” и „Стаята над къпалнята”) за театрална сцена, с участието на прочутия Оное Кикугоро VI (1885-1949) в главната роля. Склонява, за да откликне на очакванията на публиката и вероятно от финансови съображения, а не толкова от искрено желание да види своя детектив извън печатните страници.
Поредицата за Ханшичи е писана в периода 1917-1937 година. През 1916 година Кидо започва ежемесечно да публикува първите си разкази с този герой в популярното списание Бунгей курабу („Литературен клуб“). Първите седем творби са приети възторжено от читателите и скоро след това са издадени в самостоятелен сборник. До април 1918 година Кидо вече е написал тринайсет истории, единайсет от които са включени в настоящата книга. До февруари 1939-а – два месеца преди смъртта на автора – са създадени общо шейсет и пет разказа с главен герой инспектор Ханшичи.
Събитията в „Ханшичи”се развиват в два града – Едо и Токио, като включват едно и също географско местоположение в различни исторически моменти. Скритият контраст между минало и настояще, съпроводен от осезаемо чувство за носталгия по онова, което е било загубено в хода на промените, е една от определящите характеристики на поредицата.
През 1917 година, когато „Ханшичи” набира популярност, малцина от читателите на Кидо имат знания от първа ръка за Едо от средата на XIX век. С напредването на поредицата и изчезването на все по-голяма част от стария град (най-вече след разрушителното земетресение през 1923 година) в значителна степен намалява броят на читателите, които все още помнят какво е представлявал Токио преди войните на Япония с Китай и с Русия, съответно през 1894 и 1904 година. А когато поредицата приключва през 1937-а – време, в което нацията се намира на ръба на световна война, по-голямата част от почитателите на „Ханшичи“вече са родени много след смъртта на литературния герой.
Също като модерния град, който го заменя, Едо се разделял на две половини – „високият град” (яманоте) в западното подножие на хълмовете и „ниският град” (шитамачи) в равнинната местност близо до залива и около устието на река Сумида, която навлизала в него откъм север.
Високият град включвал двореца на шогуна, разположен на обширен терен и заобиколен от вътрешен (учибори) и външен (сотобори) ров. Между тези два рова се намирали именията на хатамото – най-високопоставените васали на шогуна, – образуващи кварталите Джимбочо и Банчо (където днес е разположен храмът Ясукини), съответно на север и северозапад, и Касумигасеки, Нагатачо и Коджимачи - на юг и югозапад. Северната част на външния ров представлявала изкуствен канал, известен като „река Едо”, над мястото, където се вливал в рова близо до Банчо откъм север, и като „река Канда” оттам нататък, докато изсипел водите си в река Сумида точно над моста Рьогоку. Отвъд външния ров били разпол?
