Между две души

VIII

„Когато една потомка на рода Ноклар се жени в дъждовен или студен ден, тя ще бъде нещастна в семейния си живот.“

Старата Кретиен мърмореше тези слова сутринта, когато щеше да се извърши брачният обред на Дьо Гилиак и на Валдере дьо Ноклар. Женитбата им не беше по вкуса на слугинята и тя се мъчеше да си спомни мрачните предсказания, които според нея трябваше да разкрият участта на младата годеница.

Госпожа Дьо Ноклар дойде да се включи в обличането на дъщеря си, ала скоро бе победена от умората и вълнението и бе принудена да се оттегли, за да си отпочине, преди да потеглят за църквата. Марта остана при сестра си, за да й помогне да довърши тоалета си.

— Ето те готова, мила моя. Колко си красива, Валдере! Няма съмнение, че господин Дьо Гилиак…

В този миг на вратата се потропа. Марта отиде да отвори и видя пред себе си госпожа Дьо Гилиак в строга елегантна рокля, специално подбрана за сватба на село.

— Мога ли да видя вашата сестра, дете мое?

— Да, влезте, госпожо! – зарадва се Валдере, пристъпвайки към бъдещата си свекърва.

Госпожа Дьо Гилиак й подаде ръка.

— Научих, скъпо ми дете, че майка ви е отишла да си отпочине и дойдох да видя дали нямате нужда от някои съвети за тоалета си.

— Колко сте добра, госпожо! – възкликна Валдере, трогната от постъпката на маркизата, която вчера беше толкова студена и сдържана. – Благодаря ви от цялото си сърце, но както виждате, аз съм готова.

— Толкова по-добре, че сте точна, защото Ален не обича да чака.

Докато говореше, маркизата се наведе и поправи нещо в прическата на девойката. Устните й се присвиха, а в погледа й проблесна бегъл пламък, когато обгърна хубавото лице на девойката и озари тези кафяви очи със златисти отражения, създадени, за да очароват и най-безчувственото сърце.

— Да, така ще е по-добре, дете мое… Навярно сте много тъжна, че трябва да напуснете семейството си и да тръгнете с този чужд за вас човек? Защото вие почти не познавате Ален!

Тя внимателно следеше развълнуваното изражение на момичето изпод спуснатите си клепки.

— Да, и тъкмо това най-много ме тревожи, госпожо, защото бих желала да изпълня възможно най-добре всичките си съпружески задължения, а почти не познавам характера му, вкусовете му, какво би могло да му се хареса или да не му се хареса. Бихте ли желали да ми дадете някои съвети, да ми посочите характерни негови черти…

Лек трепет смути изражението на маркизата, чийто поглед се отклони от свенливите и доверчиви очи. Валдере с изненада забеляза как по лицето на госпожа Дьо Гилиак се изписва иронично състрадание.

— Бедно дете, какво сте си наумили да искате от мен? Съвети как да живеете с Ален? Но ако ви дам такива, ще ви отнема всички илюзии, които сигурно си градите. Какво наричате вие задължение?

— Но… да обичам мъжа си, да му бъда предана и подчинена във всичко, което е справедливо, във всичко, което не е в противоречие с моята съвест…

Госпожа Дьо Гилиак я прекъсна със сух смях.

— Предаността и покорността действително ще бъдат необходими. Но обичта… Във всеки случай ще е добре да я смекчите, дете мое, ако не искате да страдате като тази, която ви предшестваше.

— Да страдам? Но защо? – прошепна Валдере.

— Защото вие няма да намерите взаимна обич у вашия мъж. Фернанда разбра това – тя, която беше лудо влюбена в него, а в замяна на любовта й той се отнасяше към нея с презрителна студенина, отблъскваща всички нейни прояви на привързаност, и се дразнеше на ревността й. Ален никога не я е обичал. Ожени се за нея само защото нейният род беше равен на неговия и защото тя се обличаше с особен вкус и елегантност, което по онова време беше от голямо значение за него. Трябва да добавя, че вече не е така и че той ви е избрал тъкмо заради скромността ви, заради вашето невежество относно светската суета. Ален иска сериозна и достатъчно умна съпруга, която да не подражава на бедната Фернанда и да не смущава с прекалената си отдаденост пълната му независимост, на която той държи повече от всичко. Моят син има много деспотичен характер и дори когато беше дете, никой не можеше да го накара да се огъне. Обаче той е щедър, великодушен и винаги джентълмен. Само че е неспособен да обича – сама съм изпитала това. У него господства разумът и нищо повече.

Тя говореше със спокоен и отмерен тон. В последните й думи пролича лека горчивина.

Валдере я слушаше с разтревожен, впит в нея поглед.

— Нямасъмнение, че лишената от сантименталност и чувства жена би могла да бъде доста щастлива при него – продължи госпожа Дьо Гилиак. – Достатъчно ще й бъде да приеме онова, което мъжът й ще благоволи да й даде, да не се меси никога в неговите работи, да не се безпокои за неговото отсъствие или пътешествията му, както правеше Фернанда. Бедната жена съумя да си навлече само и единствено неговата растяща антипатия, и то до такава степен, че за да не го безпокои, той измисли да напои апартамента си, та дори и автомобилите си, с някакъв ориенталски парфюм, който караше Фернанда да бяга и да припада. Обаче една сериозна и благоразумна жена ще съумее да избегне подобни неприятности, които напълно ще й навлекат омразата на Ален. Тя ще разбере каква роля трябва да играе в живота на онзи, който се е решил да се ожени повторно с надеждата, че ще има наследник. Раждането на дъщеря му за него беше истинско разочарование, което той не може да прости на детето. Ален не знае какво е бащинска обич, както и съпружеска любов. Предпочитам да ви кажа откровено всичко това, дете мое, понеже искате да ви дам сведения за него. Трябва също да ви предупредя, че той е неподражаем психолог и вижда в другите само странното състояние на душите им, забавното усложнение на характерите. След като е изследвал из основи всички женски сърца, които го боготворят, може би ще намери за интересно да проучи вашата млада душа, може би ще му е угодно да породи у вас впечатления, които по-късно ще опише най-подробно в следващия си роман. Признайте, дете мое, че ще ви бъде много тежко да си градите илюзии, да си въобразявате, че сте завоювали сърцето на мъжа си и един ден да осъзнаете, че за него сте били само обект на проучване, може би обект на негова прищявка, и че той ще ви изостави, щом ви се насити.

Пребледнялата Валдере отстъпи назад, шепнейки с разтреперан глас:

— Но тогава… аз не мога да се омъжа за него! Не мога при такива условия…

— А защо не, мила моя? Нима сте мечтали за нещо друго? Нима отношението на Ален ви е подлъгало да вярвате, че ви очаква различна съдба?

Наблюдателят би схванал тревожния оттенък в гласа на маркизата. Ала Валдере бе твърде развълнувана, че да го забележи.

Внезапно в паметта й изникна кратката сцена през онази вечер, когато той се прощаваше с нея. Тя чуваше топлия глас с почти нежни нотки, виждаше омайния галещ поглед, чувстваше по ръката си милувката на устните му. Тогава Валдере разбра, че опасенията й напълно се бяха изпарили…

Но според онова, което казваше госпожа Дьо Гилиак, тя е била за него само интересен „обект за проучване“ и може би забавление, което да накара сърцето й да затрепери?

О, не, не, това бе невъзможно! И все пак всичко, което й бяха разказали, бе в съгласие с първоначалното му поведение – тъй студено и равнодушно! Нейният годеник със загадъчното лице и скептичната усмивка, с бащинското му равнодушие и безразличие! Всичко това обясняваше и недоверието, което тя изпита по отношение на Ален дьо Гилиак в самото начало.

Валдере прошепна в отговор на въпроса на госпожа Дьо Гилиак:

— Надявах се, че постепенно обичта ще се роди между нас. Но вие ми казахте, че господин Дьо Гилиак никога няма да ми даде своята любов, нито ще приеме моята привързаност…

Хубавото лице, което бе поруменяло, отново изстина. Думите излизаха с усилие от пресъхналите устни на младото момиче.

— Да, но стига тази привързаност да бъде разумна и да не го ограничава в нищо. Съжалявам, че ви разтревожих така, дете мое – рече госпожа Дьо Гилиак, след като хвърли поглед на разстроеното лице. – Вие изглеждате много чувствителна, мила моя, и ще бъде добре да се владеете, защото много ще страдате с Ален, който ненавижда чувствителността. Доверете се на моя опит, Валдере, успокойте сърцето си, приемете онова, което ще ви даде съдбата, без да мечтаете за несбъднатите си желания. Ален ще бъде добър съпруг, ако си останете покорна и сериозна. Той няма да ви смущава често, защото ще живее в Париж или ще пътува надалеч и вие ще се наслаждавате на един много спокоен живот в замъка „Д‘Арнел“, който е цяло чудо.

Думите отекнаха в ушите на Валдере. Не беше ли тя жертва на лош сън? Но не, госпожа Дьо Гилиак беше тук, пред нея, много сериозна, видимо искрена. Предупреждаваше я от доброта, от състрадание към нейната неопитност, като си спомняше за първата женитба на Ален.

Госпожа Дьо Гилиак сложи ръка ?%B