II
Тя се приближи и застана неподвижна пред финансиста. Двамата взаимно се измериха с очи, в които припламна неприязън. Цялото ѝ същество излъчваше неуловима сила и рядка харизматична мощ. Където и да се появеше Зара Шулска, разговорите секваха, погледите се извръщаха към нея и започваха шушуканията.
Тя беше стройна и доста висока. Имаше овално, изумително бяло лице с изящни черти, страстни устни и малки, равни зъби, които се разкриваха само в изключително редките случаи, когато се усмихваше. Най-чудното в тази странна жена бяха косата и очите ѝ. Засенчени от кадифени ресници, на пръв поглед те изглеждаха черни, но ако човек се вгледаше по-внимателно в тях, щеше да види, че са гълъбовосиви. Навярно от някаква далечна испанска прабаба тя беше наследила чудната си червеникава коса – с цвят на кестен, току-що паднал от черупката си. Тежка плитка беше увита стегнато около главата ѝ и навярно когато я разпуснеше, косата ѝ стигаше до коленете. Прическата ѝ показваше, че младата жена не се съобразява с модата, но въпреки това поразяваше със своята класическа красота. У нея всичко беше просто и естествено. Роклята ѝ от трико беше съвсем семпла, ала върху нея придобиваше разкоша на кралска премяна. Приличаше на императрица от главата до петите.
С царствено високомерие тя попита с дълбок глас:
– Какво има? Защо ме извика така неочаквано?
Финансистът продължаваше да я наблюдава внимателно.
„Удивително привлекателен дявол – мислеше си той, – ти си наследила достойнството от баща ми, императора. Колко горд би бил с теб! Можеш да подлудиш всеки мъж, но за мен ще бъдеш пионка в играта ми, за да спечеля жената, която искам. Може би ще спечелиш и собственото си щастие, така че Елинка, ако вижда от небето, няма да каже, че съм бил жесток с теб.“
– Повиках те, за да говорим по един извънредно важен въпрос. Ще бъдеш ли така любезна да седнеш? – каза той с церемониална учтивост, приближавайки към нея един стол.
Тя седна, без да каже нито дума, оставяйки го да про- дължи. Нейното спокойствие беше почти така пълно, както неговото, но докато той си го налагаше умишлено, тя беше съвсем естествена.
Понякога вуйчото и племенницата напомняха дебнещи пантери, готови да се хвърлят върху жертвата си.
– Е? – каза тя.
Франсис Маркрут продължи:
– Доколкото разбирам, ти си в много лошо положение и често едва имаш какво да ядеш. Не мислиш, че си направих труд да те извикам от Париж без повод, нали? Навярно предполагаш, че имам някаква цел.
– Естествено – каза тя с пренебрежение. – Нито за момент не си помислих, че е поради благотворителни причини.
– Толкова по-добре. – продължи той. – Съжалявам, че не бях тук, когато пристигна вчера. Надявам се, че слугите са се погрижили за всичко.
– Напълно – отговори тя студено.
– А сега искам да те попитам нещо. Сигурна ли си, че съпругът ти граф Ладислав Шулски е умрял? Възможно ли е да е станала някаква грешка при установяване на самоличността му? Чух, че лицето му е било съвсем обезобразено от куршума. Осведомих се за всичко от властите в Монте Карло, но искам да чуя и твоето мнение.
– Ладислав Шулски е мъртъв – отговори тя спокойно, като че ли това ѝ доставяше удоволствие. – Причина е станала някаква жена на име Фето. Иван Ларски го застрелял в ръцете ѝ. Той бил любовникът, който ѝ плащал, а Ладислав бил избраникът на сърцето ѝ по това време. Тя виеше над тялото му като животно, на което са отнели малките. Когато пристигнах, все още оплакваше красивите му очи, които вече не се виждаха, но го познах по къдравата коса и по жестоките му бели ръце. Гледката беше потресаваща! Виждала съм много грозни неща, но това беше най-ужасното! Не искам да говоря за това. Фето отрупа гроба му с цветя и замина при героя Ларски, който успя да избяга от правосъдието.
– И от тогава живеете… с другите… – в гласа на Франсис Маркрут прозвуча омраза.
– Живеех с малкото ми братче Мирко и с Мимо – можех ли да ги напусна? Животът ни е много тежък, но понякога се подобрява, когато Мимо успее да продаде някоя картина.
– Не желая да чувам името му! – прекъсна я Франсис Маркрут развълнувано. – Отначало, както знаете, исках да го намеря и да го убия, но сега това нищожество може да живее, понеже сестра ми е мъртва.
Графиня Шулска повдигна леко рамене. Очите ѝ потъмняха от ненавист, но не каза нищо. Маркрут се изправи до камината и преди да отговори, запали цигара. Финансистът знаеше, че трябва да подбира думите си, защото имаше работа със силен противник.
– Ти си двадесет и четири годишна, Зара, а беше омъжена на шестнадесет – каза той най-после. – Знам, че до тринадесетгодишната си възраст си получила много добро образование. Предполагам, че поне малко познаваш живота.
– Животът! – каза тя, а в гласа ѝ се долавяше горчивина. – Боже мой! Животът и мъжете!
– Навярно мислиш, че познаваш мъжете?
Тя повдигна горната си устна и показа равните си зъби – беше като озъбване на животно.
– Знам, че те са или глупави, слаби същества, или омразни животни като Ладислав, или пък големи финансисти като теб. Това ми стига!
– Да, но не познаваш англичаните…
– Напротив, много добре си спомням баща си. Студен и суров с милата ми майка – гласът ѝ потрепери. – Той мислеше само за себе си и я оставяше с месеци сама, когато идваше на лов в Англия. Всички мъже са коравосърдечни и егоисти!
– Въпреки това ти намерих един англичанин за съпруг, когото ще бъдеш така добра да приемеш – отговори Франсис Маркрут авторитетно. Тя се изсмя – ако един толкова безрадостен звук можеше да се нарече смях. – Нямаш власт над мен. Няма да направя подобно нещо.
– Доколкото те познавам, мисля, че ще го направиш – каза финансистът със спокойна самоувереност. – Разбира се, има специални условия.
Тя го погледна рязко. Изразът на мрачните ѝ очи беше неспокоен като на подгонено диво животно.
– Какви са условията?
Франсис Маркрут си помисли за черната пантера в зоологическата градина, която обичаше да наблюдава. В този момент Зара му напомняше за нея. Той седна срещу младата жена и изпусна дима от цигарата си на малки синкави облачета.
– Условията са, че брат ти Мирко ще бъде осигурен до живот. Ще живее при почтени хора и ще има възможност да развие таланта си…
Той се спря внезапно и замълча.
Контеса Шулска притисна конвулсивно ръцете си и въпреки умението ѝ да се владее в гласа ѝ се долавяше такава болка, каквато би трогнала и най-коравото сърце.
– О, боже! – каза тя толкова тихо, че той едва я чу. – Веднъж платих за тях с цената на тялото и душата си. Няма да го направя втори път…
– Както искаш – каза финансистът.
Маркрут рядко грешеше в отношенията си с хората. Той не оставяше нищо на случайността. Водеше разговора с рядко умение и в най-подходящия момент изстрелваше коза си. След това показваше пълно безразличие, защото считаше, че противникът не трябва да знае истинските му мисли. Финансистът поддържаше мнението, че човек трябва да се преструва на заинтересуван, когато е необходимо, но никога да не го показва, когато наистина е заинтересуван. Затова той остави племенницата си на спокойствие, за да може тя да размисли върху предложението му, като знаеше предварително какъв щеше да бъде резултатът.
Зара стана от стола и се опря на облегалката. В падащия вечерен здрач лицето ѝ беше смъртнобледо.
– Можеш ли да си представиш какъв беше моят живот с Ладислав? – изсъска тя. – Първо бях играчка за неговите брутални удоволствия, а след това примамка, за да изнудва други мъже. От сутрин до вечер ме измъчваше и обиждаше. Намразих го още в първия миг, в който го видях, но отначало той беше страшно мил с мама, която ти остави да умре.
При тези думи суровото лице на Франсис Маркрут се сгърчи от болка. Той вдигна ръката си, за да протестира, но я отпусна безмълвно и племенницата му продължи:
– Омъжих се за него, защото тя беше много болна и бяхме бедни – Зара се отправи към вратата с царствен вид. Когато сложи ръка върху дръжката, се обърна и в същото време един последен лъч от залязващото слънце падна върху главата ѝ и като че ли подпали огнената ѝ коса. – Казвам ти, че това, което искаш, е прекалено – в гласа ѝ се долавяше ридание. – Не мога да го направя.
След това младата жена излезе и затвори вратата. Франсис Маркрут се облегна в креслото си и продължи да пуши замислен. Какви чудни създания са жените! Всеки мъж би могъл да се справи с тях, ако взима под внимание темперамента им, а не думите. Финансистът беше и философ. В библиотеката му имаше м
