Възможностите съвременникът да оповестява публично своите виждания са почти неограничени. Кой и в какво ли не състояние върлува по книжовното, медийното, интернет пространството. Стълпотворения от букви, звуци, знаци, символи, сигнали! Информационна лавина наваля всинца ни отвсякъде, по всяко време, чрез всякакви средства и прийоми, с всячески претенции. И всеки – безпрекословно прав!
Изпитание е всред това неистовство издирването на обективен, задълбочен, аргументиран, отговорно изготвен историографски материал. Просторът за волнодумство по всеки проблем на Историята е безграничен, претендентите да го разрешават – неизброими, тезите – необозрими!
Не е пожален и Васил Иванов Кунчев – дякон Игнатий – Левски – Апостола на свободата. За него – мъжа образец, революционера еталон, водача пример, човека мярка, героя мит, месията светец – вече е изговорено, омастилено, набрано, дигитализирано, филмирано толкова, че сме стигнали до бледословия и фантасмагории. Защото прогресивното иконосписване на българския Свободотвòрец от Освобождението до наши дни се съпровожда от неизбежната алтернатива – профанизацията. Резултатите от нея са прескръбни: „Левски при раждането си е излязъл от утробата на майка си с ризницата, бабека – външната обвивка на детето. За така родените деца народното поверие казва, че те, когато пораснат, далеч ще се отличават от другите – ще бъдат необикновени, лични, знаменити“; „за да изпита моралната устойчивост и за да кали психиката и волята на своите сподвижници, той ги е проверявал на бесилото“... И ако за фолклористичните измислици на редовия българин може да се прояви снизхождение, какво е оправданието на учените ни и титулуваните глави на държавната хранилка?
Да се обхванат казаните и писани небивалици за националния първенец, е непосилно. Безчет са кривините, за да бъдат пребродени. Ала кривиците трябва да се казват, да се изправят и преодоляват, доколкото е възможно. Не за да му осигуряваме своеобразен имунитет, не за да го оправдаваме, отбраняваме и канонизираме – той не се нуждае от това! Паметта му въпие единствено Истината! А Тя – да я възлюбим, откриваме, отстояваме!
Какво правят „признателните потомци“, които се кълнат в Нея, пък тръбят, че бил учил недоучил, масон, диктатор, все се криел? Да беше вярно – нищо против. Но не е! Такива твърдения са посегателство върху фактите, манипулация на истината. Графоманският нагон е стихия без свян, свяст, съвест и най-коварно се изживява за самодостатъчен. Криворазбраната автономност го опиянява и тласка да изобретява свои „открития“, които обикновено са фикции и фантазми, а понякога и нещо по-страшно и абсолютно непростим грях – съзнателно поддържана, разпространявана и натрапвана лъжа.
Още по-страшно, непростимо и греховно е да се примиряваме с неточностите и с неистините за най-величавия възрожденски българин. Затова написах тази книга – за непредубедения сънародник. Нека той да отсъди...
