Не е ясно кой и кога е извършил първия политически атентат в световната история: със сигурност се е случил преди хилядолетия, в родовообщинния строй, когато някой недоволен е грабнал камъка или тоягата и се е нахвърлил върху лидера на племето с намерението да му счупи главата и да заграби мястото му. От тогава целта на политическите атентати си остава една и съща и непроменена: физическото ликвидиране на управляващия и поемане на властта. Етимологията на думата „атентат“ се корени в латинското tento – „опитвам“. Речниковото є значение е: „Тайно подготвяно въоръжено нападение над лице или група от лица с цел убийство или сплашване. Най-често жертви на атентатите са политици или хора с голямо обществено влияние и власт, чиито врагове се стремят с убийството им да постигнат определени политически, икономически, социални, психологически и други цели, основната от които – завладяването на властта“.
Един от първите владетели, жертва на атентат, за когото има съхранени документи, е персийският владетел Ксеркс I, живял през V в. пр.Хр. Опитите му да изкорени корупцията сред дворцовата администрация му спечелват много врагове и той става жертва на коварен заговор, след който пада убит в покоите си през 465 г. пр.Хр. Подобна е съдбата и на друг владетел от тази династия – Ксеркс II, а също и на наследника му Дарий III, който е умъртвен през 330 г. пр.Хр. Трагична участ имат и някои от най-известните владетели на Древен Египет като фараоните Тутанкамон и Рамзес III.
В Европа не по своя воля си отиват от този свят немалко римски диктатори, патриции, сенатори и консули, както и византийски императори: Гай Юлий Цезар – убит от Брут, Юлий Цезар Друз, Тиберий Август – удушен от Макрон, и Гай Калигула – убит в собствения си дворец от преторианския префект Касий Херея. В Източната Римска империя също има с какво да се „похвалят“: според запазените документи император Тиберий II e отровен вероятно от своя зет Маврикий, който наследява трона. Самият Маврикий 20 години по-късно също завършва живота си безславно, като той и шестимата му синове са обезглавени при метеж на собствената му армия. Друг от императорите, Ираклион, е свален от власт след бунт и е изпратен в изгнание, където умира. Наследникът му Констант II също е детрониран в резултат на дворцов метеж и е убит от един от слугите си. Император Юстиниан Ринотмет (Безносия), след като е изоставен от армията си, е заловен и обезглавен. Списъкът на свалените чрез сила и атентати византийски императори е доста дълъг.
Подобно е положението и в Османската империя, която заменя Византийската в Мала Азия и в югоизточната част на Балканския полуостров. Там заради многоженството султанът често имал по десетима и повече синове. Правото за наследник на престола се падало на първородния, освен ако самият владетел приживе не го отстрани от властта поради някаква причина. Другите синове обаче рядко са настроени примиренчески и не мислят да остават извън играта, затова и братоубийствата в султанския двор на Османската империя през Средновековието са били нормално явление. В някои случаи нетърпеливият първороден син дори решава да съкрати живота на баща си, за да се възкачи по-бързо на престола, и поръчва убийството му или сам го ликвидира чрез кинжал и отрова. Понякога, за да избегне братоубийствените войни под носа му, самият султан нарежда един или повече от синовете му да бъдат убити и да остане само един, престолонаследникът. Такъв е случаят със султан Сюлейман Великолепни, за чийто престол точат зъби двама от най-големите му синове: Баязид и Селим. С цел да избегне братоубийствената война, при която не се знае кой ще надделее със сила и коварство, още приживе султан Сюлейман заповядва Баязид да бъде убит. И заповедта му е изпълнена. Така претендентът за престола остава само един. Друг е въпросът, че този един – Селим II, е известен като непоправим пияница и женкар и е един от най-слабите султани, с чието управление започва и упадъкът на Османската империя. Изборът на бащата се оказва в случая неправилен и е пагубен за държавата. Друг от османските султани, фаталният 13-и поред, Мехмед III, пък сам, със собствените си ръце, убива 19-те си братя, за да си разчисти пътя към трона и да бъде сигурен, че никой няма да предяви претенции и да му го отнеме. Разбира се, има и изключение от правилото. Първородният син на същия този кръвожаден Мехмед III – Ахмед I, не убива по-малкия си брат, а го изпраща в друг дворец. И когато Мехмед умира, малкият брат Мустафа законно го наследява. Но това е повече прецедент и изключение от правилото за братоубийството в турската империя.
Атентатите се запазват и в съвременността. И не само се запазват, а много често стават средство за разплата с владетеля и най-прекият път към висшите етажи на властта. Едва ли има държава в Европа, в която през последните 300 години поне един владетел да не е бил убит при политическо покушение. Методите са най-различни: от огнестрелно и хладно оръжие, през отровата, до най-съвременните средства, които са изключително разнообразни и изобретателни: отровна пура, паста за зъби или „българският чадър“. В съвременните атентати най-честите мишени са двама лидери: кубинският Фидел Кастро и палестинският Ясер Арафат, срещу които са извършвани десетки опити за покушение. За всички тях и за останалите владетели, станали жертви на атентати – успешни или не, ще научите от следващите страници на тази книга.
Приятно четене!
