Уводни думи от Айлет Уолдман и Майкъл Шейбон
Не искахме да правим тази книга. Не искахме да пишем, даже изобщо не искахме да мислим за Израел и Палестина, за природата и смисъла на окупацията, за интифадата и заселването, за това чии претенции са по-основателни и чия трагедия – по-голяма, чии престъпления са по-страшни и чий гняв е по-справедлив. Нежеланието ни да се ангажираме с тази тема беше толкова силно, че почти четвърт век не бяхме стъпвали в родината на Айлет.
Първото ни посещение в Израел беше през 1992 година, няколко месеца след като се запознахме. Макар че е израснала в САЩ и Канада, Айлет е родена в Йерусалим и през годините няколко пъти е живяла за кратко в Израел; Майкъл обаче за пръв път идваше в страната. Споразуменията от Осло изпълваха всички с надежда, беше време на оптимизъм, нови инициативи и относителен мир. Видяхме се с роднини и приятели, направихме нужното поклонение до Яд Вашем, Стената на плача, Масада и Мъртво море, разгледахме мюсюлманската част на града и джамията Ал Акса, отскочихме до Акра. Част от видяното намери място в романа на Майкъл „Съюза на еврейските полицаи”. Краткият ни престой остави дълбока следа в нас и си мислехме, че само полагаме началото на дълга поредица от гостувания в Израел.
Но през следващите двайсет и две години така и не се върнахме там.
Надеждата и крехкият мир, родени от Споразуменията от Осло, постепенно повяхнаха. Ицхак Рабин беше убит. Дойде Втората интифада, дълга и кървава, потушена с още кръв. Заселването се ускори и окупацията се разгърна, стана по-брутална и нечовешка. Ужасени и смутени от жестоката разрушителна сила на наказателни, контранаказателни и реконтранаказателни акции, отблъснати от използваната и от двете страни обезличаваща човешката същност реторика, подобно на повечето хора, и ние извърнахме поглед. Оттеглихме се от спора и повече не стъпихме в Израел.
Това продължи до 2014 година, когато Айлет беше поканена на международния фестивал на писателите в Йерусалим. Там тя се запозна с участници в неправителствената организация „Да нарушим мълчанието”, създадена от бивши израелски войници, чиято служба в окупираните територии ги води до неизбежния извод, че трябва да се противопоставят на окупацията. Те я развеждат из Хеброн и околните селища, срещат я с Иса Амро, основател на местната неправителствена организация „Младежи срещу заселничеството”, която е в основата на едни от най-масовите мирни акции и демонстрации в Западния бряг. Едва сега Айлет вижда с очите си какво представлява окупацията и каква е стратегическата цел на Израел, довела до създаването на огромната брутална военна машина, управляваща окупираните територии.
От Йерусалим Айлет замина за Тел Авив и там прекара известно време сред писатели, филмови деятели, хора на изкуството и интелектуалци, жители на този космополитен град, където хомосексуалните двойки се разхождат хванати за ръка по улиците и модерните ресторанти предлагат свои варианти на традиционната близкоизточна кухня. Градът ври и кипи. И си затваря очите. По нищо не личи, че само на час път от тук милиони хора едва оцеляват под гнета на репресивен военен режим.
Престоят на Айлет в Тел Авив е изключително приятен и точно в това е проблемът. Тя се чувства прекрасно в родината си, все едно си е у дома. Но ако е така, ако наистина е част от страната – по рождение, по темперамент, по силата на еврейската кръв във вените си, - то би трябвало да носи отговорност и за престъпленията и неправдите, извършвани в името на родината и нейната „сигурност”. Това автоматично поражда нов проблем. Айлет се сблъсква с безсилието. Какво може да направи, за да предизвика някаква промяна, независимо колко малка ще е тя, в това застинало блато, надживяло усилията на десетки президенти и премиери, на държавни секретари, нобелови лауреати и дейци на неправителствени организации, на държавници, дипломати и международни радетели за мир, на поколенията яростни екстремисти и от двете страни, търсещи „окончателно” решение на проблема?
След като се прибра у дома, Айлет разказа на Майкъл какво е видяла в Хеброн. Описа му заварените по вратите на къщите железни пръти, затварящи хората в капана на собствените им домове, разказа му за двете палестински момчета, осмелили се да стъпят на забранената за тях главна улица, които рискуват живота си и се оставят на милостта на тежко въоръжените патрули поради смесица от скука, отчаяние и желание да демонстрират мъжество. Сподели отвращението си от графитите по стените в арабската част, написани на иврит, които зоват за смърт на палестинците. И докато Майкъл я слуша, нежеланието му да се замесва – продукт на десетилетна откъснатост и избягване на проблема – постепенно започва да се топи.
Някак си неусетно, двамата стигнахме до извода, че самото разказване, красноречивите свидетелски описания на това, което си видял с очите си, притежава силата да грабва вниманието на хората като нас, които отдавна са престанали да се занимават с този въпрос или просто са вдигнали ръце. А ние много добре познаваме свободната и неограничена територия на разказването на истории. Познаваме и много добри разказвачи, автори на разкази и романи, чиято работа е, както казва Хенри Джеймс, „да не изпускат нищо”. Тези хора са професионалисти в наблюдението и имат таланта и уменията да ангажират читателите с майсторското си използване на езика и с усета към детайлите. Ако успеем да ги привлечем към каузата, разсъждавахме ние, хората вече няма да извръщат поглед, а ще поискат да надзърнат още веднъж и може би ще видят онова, което липсва в новините, докладите и пропагандните лозунги, слушани и гледани вече петдесет години от всички нас.
И така, в навечерието на юни 2017 година, когато окупацията навършва половин век, ние призовахме всякакви хора на перото по всички континенти, освен Антарктика, хора на различна възраст, пишещи на различни езици. Писатели, които се идентифицираха като християни, мюсюлмани, юдаисти и хиндуисти, както и писатели без религиозни убеждения. Някои от тях вече бяха заявявали ясно и публично мнението си за проблема Израел-Палестина, но по-голямата част изобщо не се бяха замисляли сериозно по този въпрос. За някои това беше първото стъпване на тази земя, други се връщаха на добре познато място. Палестинските и еврейските писатели пишеха за своя дом. Както се надявахме, всички се отзоваха на поканата и развълнувани от видяното и необходимостта да го облекат в думи, нямаха търпение да споделят впечатленията си.
В периода 2015-2016 година, по покана на „Да нарушим мълчанието”, авторите на този сборник посетиха сами или на групи Израел и Палестина. Те прекараха по-голямата част от времето си в окупираните територии, в квартали на Източен Йерусалим като Силван, Шейх Джара и бежанския лагер в Шуафат; посетиха редица градове на Западния бряг като Хеброн, Рамала, Наблус, Йерихон и Витлеем. Срещнаха се с доброволци и активисти като Иса Амро, както и с много предприемачи, хора на изкуството, интелектуалци и работници, защитници на човешките права и правата на жените, журналисти, търговци и фермери, хора от всякаква възраст и пол. Разговаряха с израелски заселници и с активисти на движението срещу окупацията, учени и писатели. Всеки от делегатите следваше свой маршрут, начертан от собствените му интереси и пристрастия. Някои от тях отсядаха във фамилни домове в палестински лагери за бежанци, села или градове, други изследваха фабрики за сапун и археологическите забележителности. Едни посетиха военните бази, други посветиха времето си на съкрушени палестински и израелски семейства. Авторите работиха по различни теми и текстовете в този сборник отразяват различните им впечатления и преживявания.
Държим да подчертаем, че нямахме никакви политически изисквания към авторите. Поканихме ги да участват в този проект заради литературните им качества и заради влиянието им върху читателите в техните държави и по света. По никакъв начин не сме се опитвали да цензурираме написаното от тях или да вкараме думите им в някакъв коловоз. Читателят ще прочетете онова, което те са видели и описали. Изнесените в техните текстове факти са проверени от екип вещи сътрудници, които гарантират, че всяка дума отговаря на истината.
Бихме искали също така да уточним, че никой от участниците в проекта не е получил заплащане под каквато и да е била форма. Платили сме само на някои от преводачите и на редактора Мориел Ротман-Зехер, който работи близо две години, за да види сборникът бял свят. След заплащането на разходите по издаването, всички приходи от правата на „Царство на маслини и прах” ще бъдат разделени между „Да нарушим мълчанието” и „Младежи срещу заселничеството”, чиято трудна, упорита и безвъзмездна работа ще продължи дълго, след като читателят отгърне последната страница.
