Пролог
Струната се врязва в кожата на пръстите му и я разкъсва въпреки мазолите.
Болката гори ставите му, потта, която се стича от косата и лицето му, го задушава, но ритъмът препуска и устремен към забвението, Том не спира да свири.
Чува хората да крещят името му. Песента отдавна е свършила, но той продължава да гали струните. Изведнъж стаята се завърта около него. Когато се строполява от масата и удря главата си в пода, животът му не минава пред очите му като на лента, защото той не помни живота си. Не и последната година от него.
Един спомен сякаш решава да му се присмее и завладява съзнанието му. Отново е на гробището и вижда как ковчегът на чичо му се спуска в празния гроб. Всички са там: мама Грейс, татко Бил, леля Джорджи и бащата на Том. Всички сякаш са мъртви отвътре. Джорджи казва, че именно това се случва с теб, когато погребеш малкото си братче. Мама Грейс казва, че именно това се случва с теб, когато погребеш най-малкия си син. Бащата на Том не казва нищо.
Зад тях има още един празен гроб, който принадлежи на семейството. За някой по-млад дори от чичо Джо.
– Ето какво правя, откакто съм жива, Томи – обръща се към него мама Грейс. – Погребвам мъжете в семейството си в празни ковчези.
Винаги е твърдяла, че имат правото да властват над целия свят, защото семейната им кръв е попила във всяко кътче на земята. Ганг Той, Виетнам. Метростанцията в Лондон. Различни войни, чужди битки, за които семейство Финч и Макий бяха платили цената.
Когато отваря очи, отново е на четири и баща му закопчава предпазния му колан.
– Тръгваме, приятелче – казва Доминик Макий, за да спази ритуала им. Ръцете им се докосват за момент и двамата заиграват на „Това малко прасенце“.
Том сякаш препуска в облаците.
Защото той и Свирача* тръгват на път.
*Препратка към английската детска песничка Tom, Tom, the Piper's Son („Том, Том, синът на свирача“) – бел. прев.
