Някога, някога... Дневници, I част

Описание
Анотация / Откъс

Недялко Йорданов очертава един нов и неочакван път към себе си, като издава в трилогия своите съкровени ученически и студентски дневници.

Първата книга събира пълния текст на три тетрадки на 16-19-годишния тогава младеж с най-интимните му мисли и чудесните му ранни творби. Нито едно от двете не звучи по младежки наивно, напротив – разкрива се един завършен и силен характер на човек, който знае какво иска и как си представя живота: "Как ми се иска да стана известен поет, как страшно ми се иска, – споделя той. – Чувствам толкова много сили за това. Това е била мечтата ми от седемгодишна възраст."

Авторът ни пренася като с машина на времето в средата на ХХ век и този филм съвсем не е черно-бял. Героите, емоциите, случките са толкова наситени, пъстри, болезнени или щастливи, че всичко се оцветява от искреността на прекрасните чисти момчешки думи, написани с таланта на големия творец.

Срещаме Недялко Йорданов като единайсетокласник в бургаското Трето смесено училище, където се ражда първата му голяма любов, която го вълнува дълго. Виждаме отношенията на обич и доверие в семейството му, специалната връзка с неговата любима учителка, която му помага в премеждията на израстването. Разбираме за трудни житейски решения – дали да избере амбициозното дипломатическо поприще, или да остане верен на себе си, на литературата и на своята крилата поетична муза.

„Моят дневник е искрен и откровен и това е най-важното“ – е написала ръката на момчето Недялко Йорданов. За него той е „прецизно и подробно огледало на човешките преживявания, без никакво лъжливо отражение!“.

Много от стихотворенията, които са се родили на страниците на този дневник, не са били публикувани до сега и за пръв път ще стигнат до читателите.

Началото на този дневник е точно преди шейсет и една година. Първите петдесет и две страници са скъсани и изгорени. За петнайсетгодишното момче, което съм бил тогава, Николай Василиевич Гогол е бил пример, щом саморъчно е изгорил втората част на романа си „Мъртви души“.
Изгорил съм първото си по-сериозно увлечение към едно момиче от осми клас. Нашата гимназия тогава се казваше Трето средно смесено училище и беше новост в Бургас, плод на известно развитие в „областта на морала“. Дотогава съществуваха две гимназии – Първа мъжка и Втора девическа и момчетата и момичетата учеха отделно, за да не се поддават на съблазън в училище.
Запазил съм само някои стихотворения от това време. Две от тях са в неособено познатия тогава акростих – писал съм ги, повлиян от романтичните руски поети и в тях се четат имената на двете момичета Лилия и Ванчето – първата, влюбена в мен, а аз – влюбен във втората.
Четях като луд символистите Димитър Бояджиев и Дебелянов, както и прокълнатите поети Артур Рембо, Франсоа Вийон, Едгар По, Иван Жилкен...
Тези книги ми ги даваше учителката ми по български език и моя класна ръководителка Валентина Русева. Тя имаше голямо влияние не само над мен, но и над всички ученици от класа. Беше станала наша изповедница и толкова се бе увлякла в тази своя любима роля, че понякога извършваше недопустими за външно око намеси в живота ни.
И въпреки това, или може би точно поради това – заради тази уникална близост между учител и ученици – нашият клас продължава да се събира и досега всяка сряда в едно бургаско кафене, а веднъж в годината – в ресторант с присъствието на всички живи съученици, пръснати из цялата страна. На срещите ни винаги идва, когато е здрава, и деветдесет и три годишната Русева. А ние сме вече седемдесет и седем годишни старци и старици, но когато сме заедно, отново се превръщаме в някогашните момчета и момичета.