Енциклопедия на шпионите

Увод

В древността

Разузнаването се появява далеч преди появата на държавата като структура. Вероятно шпионството е сред най-древните професии. Наричани по различен начин в отделните епохи и територии, разузнавачите не просто събират сведения за противника или данни, необходими при различни военни кампании, но и предопределят хода на историята.

Археолози намират в Сирия обгорена дъсчица с древно писмо от XVIII в. пр.н.е. От него става ясно, че още преди почти четиресет века е имало шпиони и когато са залавяни, те са ставали заложници. В това послание управителят на една местност се оплаква на управителя на друга, че още не е пуснал съгледвачите му, въпреки уговорката да
бъдат откупени.
Дори в Библията на няколко места се споменава за вид шпионска дейност – своеобразна разузнавателна мисия в четвърта книга Мойсеева – Числа:

„2. И рече Господ на Мойсей: прати люде да разгледат Ханаанската земя, която аз давам на синовете Израилеви;
по един човек от всяко коляно на бащите им изпратете, първенците между тях. Тогава Мойсей ги изпрати от пустиня Феран, по заповед Господня, и те всички бяха мъже първенци между синовете Израилеви…
18. Изпрати ги Мойсей да разгледат Ханаанската земя и им рече: идете в тая южна страна и се качете на планината и обгледайте земята каква е, и народа, който живее там, силен ли е, или слаб, малоброен ли е, или многоброен? Каква е земята, дето той живее, добра ли е, или лоша? И какви са градовете, в които живее, в шатри ли живее, или в укрепления? Каква е земята, тучна ли е, или слаба, има ли по нея дървета, или няма? Бъдете смели
и вземете от плодовете на земята. Те отидоха и огледаха земята от пустинята Син до Рехов… И като обгледаха земята, върнаха се след четиресет дена“.

От най-древни времена владетелите на Китай и Япония използват шпионажа като средство за държавно управление. На Изток разузнаването има по-особени черти, по-различни, отколкото на Запад. На измамата и операциите по заблуждаването на противника се отделя толкова голямо внимание, колкото и на събирането на шпионска информация. Древнокитайският философ Конфуций, живял през VI в. пр.н.е., казва: „Когато заплахата
от вражеско нападение е непосредствена, следва да се прибегне до измама, която може да се окаже напълно достатъчна за отблъскването на врага“. Сун Дзъ, великият китайски пълководец и военен теоретик, прославил се с трактата „Изкуството да побеждаваш“, акцентира върху особеното значение на шпионирането: „Ако познаваш силата на врага и своята собствена, не бива да се страхуваш от стотици сражения. Ако познаваш своята сила, а не познаваш силата на врага, след всяка твоя победа ще следва и по едно поражение. Ако не познаваш нито своята сила, нито тази на врага си, то си обречен винаги на поражение“. През 1941 г., когато японската флота планира тайното си нападение над Пърл Харбър, трактатът на Сун Дзъ все още е бил задължително четиво за японските
офицери.

По света

През XI в. в арабски писания се отбелязва, че владетелите изпращали посланици не само като дипломати в чужди страни, а и като шпиони, които тайно да научават за „състоянието на пътищата, планинските проходи, реките, пасищата (…) колко човека наброява армията, как е въоръжена и екипирана“. Те получавали указания да събират информация и за самия владетел: дали пие, дали „спазва стриктно религиозните канони… юноши или момичета
предпочита“.
В цялата история на Япония на шпионската информация се отдава изключително голямо значение. Империята на изгряващото слънце според един средновековен западен историк „представлява истинска шпионска мрежа – подозрението е въздигнато в ранг на закон за системата по опазването на държавна власт“. От знатни самурайски семейства са набирани шпиони нинджи.
Исторически факт е, че в древните времена са просперирали тези народи, които са умеели да използват най-ефективно предимствата на разузнаването и успешно да се противопоставят на разузнаването на другите народи.
Запазените до днес данни за утвърждаването и упадъка на държавите и империите през древността, на техните военни походи и завоевания, показват, че събирането на информация за противника и лишаването му от възможността да получава такава информация играят важна роля в осъществяването на тяхната външна политика и в тогавашните международни отношения. Това се потвърждава от историята на древните велики държави – Египет, Асирия, Персия, Гърция и по-късно в Римската империя. След разпадането й през V в. в продължение на няколко столетия в Западна Европа няма постоянни войскови формирования, против които да се съсредоточи шпионската дейност. Според историците първата специализирана разузнавателна служба в Европа е създадена през ХІV в. от английския крал Едуард ІІІ под името „Тайна служба за дворцов шпионаж“. През ХV в. на Апенинския полуостров, където се откроява фигурата на разузнавача, дипломата и мислителя Николо Макиавели, се въвежда практиката на постоянните официални представителства на дадена държава в чужбина. По същото време Римокатолическа църква изгражда собствена пространна шпионска мрежа, която действа и до днес.

През ХVІІ в. подобна мощна система е изградена от кардинал Ришельо във Франция и от Джон Търлоу във Великобритания. „Разузнавателният департамент”, създаден от държавния секретар Търлоу по времето на Кромуел, и до днес се признава за първообраз на организираната разузнавателна и контраразузнавателна дейност. Той осъществява тотален контрол над кореспонденцията, създава специално звено за дешифриране, набира и обучава кадри сред студентите и преподавателите в „Оксфорд“ и „Кеймбридж“. По времето на Елизабет І нейният министър създава първата напълно професионална специализирана служба в света. Институционализирането на френските специални служби от времето на Краля Слънце продължава и се доразвива и при Наполеон Бонапарт. Неговият министър на вътрешните работи Жозеф Фуше обособява в отделни структурни звена разузнаването, политическата полиция и криминалната полиция.
В началото на ХІХ в. в Русия се създават две разузнавателни учреждения - Комитет на висшата полиция, натоварен да се грижи за реда в столицата и да следи за чужденците; и Комитет за охрана на общата безопасност.
През 1826 г. Николай І издава и Указ за създаването на жандармерийски корпус.
Знаменитата Лондонска полиция, известна като Скотланд Ярд, е създадена през 1842 г. след декрет, с който се обособява звено от дванайсет цивилни полицаи със специални разузнавателни цели. Към този отряд по-късно е създадена и група за борба с политически противници, наречена „Специална служба“. Целите й са да следи за евентуални данни, че някой човек, организация или мероприятие може да стане причина за вълнения и безпорядък.
В Германия организираните Тайни служби водят началото си от Вилхем Щибер, ръководител на Пруската политическа полиция и практически създател на германското разузнаване. Щибер ръководи мрежа с хиляда и двеста агенти, която консултира даже царската тайна полиция на Русия и Австрия.

У нас

В България корените на разузнаването се губят далече в древността, отпреди племенното обединение на славяни и прабългари. Всеки от тези двата народа е разполагал с определени умения в това отношение, за което свидетелстват многобройни древни хроники. Именно добрите традиции в разузнаването им помагат да победят,
при това нееднократно, далеч по-многобройни и по-добре въоръжени противници. И до днес в българския език съществува изразът „стари славянски хитрости", явно провокиран от специфичните военни умения на този народ.
Първото документирано сведение за разузнавателна операция в историята на България датира от VІІІ в. Хан Телериг изпраща през 774 г. дванайсетхилядна войска в земите на славянското племе березити на територията на днешна Македония. По онова време те били в състава на Византия и целта на хана била да ги приобщи към новосъздадената славянобългарска държава. Оказва се обаче, че византийският император Константин V
Копроним е бил осведомен за тези български намерения. Войските са посрещнати от своевременно дислоцирана многобройна византийска армия и претърпяват тежко поражение. Хан Телериг разбира, че в обкръжението си има византийски агенти, затова подготвя и успешно осъществява операция по разкриване и ликвидиране на противниковите осведомители. Ето как описва събитията византийският хронист Теофан:
А Телериг, господарят на България, като узнал, че от неговите приближени импе%