Денят, когато жена ми си намери мъж

Преди година...

Размус бива прекъснат

Празня се.
И телефонът звънва.
Толкова по темата защо мълнията удря тъкмо ония дървета, под които някой се е скрил, или защо отказват и двата двигателя на самолета, в който съм се качил аз. Друг пример нямам, но значението на триадите по принцип се надценява.
Омазвам клавиатурата на компютъра, докато се опитвам да затворя сайта – от екрана ме гледат ученички. Като че някой щеше да ме види през телефона. Безнадежден случай. Дигитален емигрант. Спъвам се в смъкнатия си панталон, омотал се е в краката ми. Шибвам задника си в стола на колелца и за да не падна, с лепнеща ръка се хващам за малката помощна масичка, задържам се, посягам към мобилния уред, опаа – клавиатурата! Кашлям, опитвам се да се стегна. Дишам тежко и тръпна в очакване на голяма, много важна новина. И как иначе? Кой друг, ако не някой диктатор или член на Нобеловия комитет ще тръгне да звъни по телефона днес, по това време?!
Клое е.
Пита дали ми се яде китайска храна.

Размус почиства от телесни течности скромното си като монашеска килия жилище

Разбира се, че не ми се яде китайска храна – мамка му, тая сперма не се чисти лесно, – от нея винаги ме свива стомахът. След близо двайсет години наистина ли е толкова трудно да се запомни, че след проклетите китайски манджи винаги ме свива проклетият ми стомах. Нося пуловера, плетен от майка ми. Декорирала го е със северни елени, които приличат на миещи мечки. Имам чувството, че съм заобиколен само от жени, които по неизвестни за мен причини едва чакат да се проваля.
Само тийнейджърките от „Юпорн“ ме разбират.
Гледам отражението на лицето си в хромираното покритие на музикалната уредба – купих я, защото си представях, че ще клеча пред тая хипердизайнерска вещ, умислено прехапал устни, и ще слушам всевъзможни оратории – блед съм. Направо бял, по особен начин, сякаш току-що са ме пуснали на свобода, след като четиресет години са ме държали затворен в лаборатория, като опитна мишка. Стоя пред рафтовете с книги със смъкнат панталон, мисля за болки в стомаха и киселини и за Бъдни вечер, която само след малко ще отпразнуваме така, както си му е редът – с китайска храна и в самодоволната безнадеждност на бездетна двойка на средна възраст; вадя книга от рафта, стихосбирка – идеята да изтипосам библиотека в дневната се появи ръка за ръка с намерението да слушам оратории – и миг по-късно усещам, че не мога да се откъсна от книгата, така да се
каже, и че това – вижте ме само какъв голям шегаджия съм! – не се дължи на лепкавите ми пръсти.

В нощта като тигър те следвах,
русокосо, невръстно сърне,
но ти зад брезата изчезна,
в тревата, безмълвно море.

Не ми е дадено кой знае колко често да откривам в изкуството тъкмо оная фраза, която е валидна и за мен. От сто пиеси, поставени не от мен, може да ме възбуди най-много една, от хиляда изложби на съвременно изкуство в повечето случаи и една картина не мога да запомня, да не говорим за книги. Боже мили! Не ми се иска един ден и аз да съм от старците, които заявяват, че за тях нещата в музиката са приключили с Бетовен, не искам след време да се чуя как тихичко лея умозаключения от рода на: „Да, този мъж беше от последните, които все още можеха да пишат“. Но... Когато и да съм хвърлял поглед върху творения на млади автори, винаги ми е прилошавало. Обичам изкуството. Състоянието, в което изпадаш, когато нечия майсторски пресъздадена идея те докосне, прилича на влюбване. Да откриеш един вид съмишленик в лицето на някой все още жив или отдавна умрял артист, е нещо прекрасно, укрепва самочувствието, кара те да забравиш за миг, че животът е кратък. Толкова рядко ми се случва да усетя как нечия чужда мисъл ми помага да намеря и себе си, и мястото си в този свят. Или нещо от тоя сорт, да речем.

Додето, не спасила ме, думата не умре,
натегнала от нощ, от мрака под небето...

Това е невероятно добро. Капка по капка думите се събират в море от отчаяние, което грабва читателя, поглъща го и го отнася.
Винаги съм обичал немските поети, но поне до този момент – най-вече канонизираните класици. Творчеството на Хухел съм пропуснал изцяло. Това отчаяно търсене на ония думи, които могат да дадат образ на неизразимото.

...и тялото ти дрехата си нежно съблече
и легне пред нозете ми като луна в морето.

Самотата на индивида, изправен пред нещо неизразимо – в това произведение всяка дума се блъска в следващата и всички заедно рухват, за да се извисят отново в кула с вавилонска необозримост. Ето това е отговорът, за който никога не съм имал въпрос. В него е закодирано посланието на един мъртъв мъж към друг, все още жив. Скрито зад фина езикова метрика, с абсолютен усет за ритъм и дължина на стиха.
Изправям се бавно, като дрогиран, вдигам си панталона, хвърлям пуловера от Луми в кофата за боклук, измивам си лицето и усещам, че съм изпаднал в някакво особено състояние. Сякаш току-що се е пропукал огромен бент, водата все още едва църцори, после изведнъж пробива стената, в двата ѝ края, надига се в мен и ме залива. Не знам откъде се взеха тия водни метафори. Обаче...
Хм... Предчувствам нещо... велико. Начало на ново летоброене. Забелязвам, че навън вали сняг.

Година по-късно...

Клое лежи, но не спи

Събуждам се към три, за да си отдъхна от Размус и да се опитам да мисля за нещо извън театъра. Само че нищо не ми хрумва. Проблемите на Размус са превзели всеки милиметър от мозъците ни. Това означава, че поради липса на собствени проблеми, всяка сутрин между три и четири мисля за провала на Размус, изследвам пътеката на неговия успех, претръсквам я, за да открия онова отклонение, по което в един момент той пое по погрешка и което свърши в задънена улица. А тя от своя страна ни доведе дотук. В тая пустош накрая на цивилизацията, където, по липса на по-атрактивни алтернативи, всяка сутрин впивам поглед в стената. До мен Размус кротко похърква, завивам го, погалвам го по бузата. Бедният ми унизен мъж! Толкова ми е жал за него, заради лошия му късмет, заради пълната му неспособност да види във всяка професия онова, което тя е – начин да убиеш времето, докато чакаш смъртта.
Отдалече се чува радио – пее Франс Гал. Старите френски шансони винаги събуждат копнеж по черно-бели кадри и празни, потънали в утринен здрач улици, по които бродиш, плътно притиснат към някого, с когото тъкмо си се разделил. Светът, поне в тия шансони, се състои единствено от любов и от нейния край. Или от невъзможността ѝ. А през годините, прекарани с Размус, си мислех, че любовта е възможна. И още си го мисля, в интерес на истината. Любовта е възможна, ако я отделиш от вечното бързане и от страданието. Представям си как си слагам очилата, докато съчинявам това мъдро изречение. Рано е, слънцето още не си е и помислило да изгрява, а аз си пожелавам да ми се случи нещо, което да не съм преживявала поне стотина пъти вече.