101 мита от българската история: от Авитохол до Опълчението

– Господин Игнатов, как и кога се породи желанието ви да изследвате толкова задълбочено българската история?

– Това е като някаква алхимия. Необяснимо е, както се казва – идва ми отвътре. Когато бях в казармата, четох едно изследване, посветено на Петър Делян на Йоно Митев и то пробуди любопитството ми. След това завърших История и български език във Великотърновския университет, посветих се на историята и на нейното преподаване в продължение на дълги години. А спомените ми с моите съученици за незабравими. През цялото време съм работил и надграждал изследванията, които виждате, събрани в новата книга.

– Какви се причини да има толкова много митове в българската история?

– Лични пристрастия, политическа конюнктура, липсата на достатъчно на брой и достатъчно достоверни извори и източници, от които може да се черпи информация. А особено за ранните периоди изворите, с които разполагаме, са чужди – ромейски. Ясно е какво диктува тяхната гледна точка. Източниците от Западна Европа, от Ватикана – предполагат същото. А дори да не са преднамерено неискрени, един французин не може да почуства като един българин събитията, които се случват тук. Нашите, българските, източници са малко, а още по-малък процент от тях са категорични. Тези, на които можем да се доверим са например надписите, като тези на хан Крум.

Тълкуването и интерпретациите още повече усложняват нещата. Всеки историк вижда оставеното от предците по различен начин. И според това кой учен е с по-висок статут в обществото се налага неговото виждане. Например Константин Иречек е един от историците, които са направили много за България. Напуснал е родината си, за да служи на Нова България. Но неговият труд излиза през 1885 г., обоснован е на определен ограничен обем източници, а след 20, след 50 години изследователите разполагат с повече материал и могат да направят различни изводи.

– Как тогава вие самият се справяте с тази ограничена изворова база, за да стигнете до истината за събитията и личностите, които разглеждате?

– Макар и аз да не разполагам с достатъчно факти, се опитвам да аргументирам всяко мое твърдение. Може някои колеги да кажат „опитва се да развенчае митовете, а създава нов мит“, защото всяка интрепретация може да изгради мит. Но аз си служа с логически съждения, които и самият читател може да проследи и да си изгради собствени изводи, които ще са по-близо до истината. Митът е историческа хипотеза. Например в очерка, озаглавен „Царицата прелюбодейка“, оборвам хипотезата, че съпругата на цар Калоян – царица Ана е организирала неговото убийство и е предложила ръката си на Балдуин. Всеки може да си зададе въпроса – какъв интерес има тя… Това е посоката, в която тръгвам в този конкретен случай и става ясно, че твърденията за измяната на царица Ана е само мит. Нима една българска владетелка, която е на трона от 7-8 години, би предала съпруга си, за да предложи ръката си на един пленник, който безвъзвратно е загубил своя престол? И този мит се гради на допускания, че тя е куманка по произход, т.е. притежава пламенна женственост и огнена плът, и не цени верността, направени преди време.

– Кои от разглежданите от вас митове са свързани с политическата конюнктура?

– Преди 89-а година прабългарите бяха подценявани като предтечи на народа ни, претопили се в „славянското море“. Но аз предпочитам да отдадем значимото място на древните българи. Да не смятаме, че са били кривокраки, грозни, с монголоидни черти, както дълго се твърдеше. Хан Аспарух, изобразен като Мадарския конник не е с азиатски, а с европеидни черти. Такъв е и Тервел. Конюнктурно наложен е и митът, че Стамболов е най-великият български държавник. Не може човек, който без да го бият, без изобщо да му го искат – като премиер министър – предлага на султана да ни вземе пак обратно в империята. Мит е и че е бил заместник на Левски, защото като време събитията не съвпадат. Кой е създал мита за Стамболов? Този, който е бил край него и е служел на неговите лични себични интереси.

– Къде откривате източниците, с които работите? Налага ли ви се да пътувате?

– Обиколил съм много градове из страната, в чиито библиотеки, музеи, архивни фондове съм търсил документални източинци. Бил съм в библиотеките в Плевен, Варна, Сливен, Русе, Бургас, Мелник, разбира се – в Регионалната библиотека в Добрич. Правил съм и редица проучвания на терен.

– Особен интерес будят редица митове, свързани с „най-иконичния образ на българското Възраждане“, както го наричате вие – Васил Левски.

– Като дете сънувах обесването на Левски и до днес не ме напуска усещането, че са обесили мен. Интересът ми към него е оттогава. Що се отнася до източниците, свързани с биографията му, всичко е публикувано и достъпно, дори вече и в интернет, въпросът е да се изчистят множеството наслоени митове около него и най-вече най-трайният – това, че поп Кръстю го е предал. Малко са хората, които продължават да вярват в него. Самият поп Кръстю дори не е знаел, че Левски е в Ловеч и няма как да го е казал на заптиетата. На 25 декември, посред зима, Левски се показва само на двама души в града. Величка Хашнова е тази, която лично е отишла в конака или пък нейния баща поп Лукан, когото тя е известила. Разказвам за това подробно както в „101 мита от българската история“, така и в монографията „Васил Левски – факти и фикции“, която също е издание на „Милениум“. А след това как се ражда митът, че поп Кръстю е предал Левски? Именно същите предатели – Поплуканови го създават, от една страна, за да избегнат петнтото върху себе си, а от друга, защото между поп Лукан и поп Кръстю има отколешна лична вражда. Те служат в една и съща църква, но поп Кръстю има повече „венчила“, повече семейства, на които е духовен пастир.

– Но все пак става дума за предателство. Трябва ли да се чувстваме виновни като нация затова, че българин е предал Левски?

– Защо!? И лошото и доброто дело се върши от определен индивид и петното е негово, а не на цялата нация. Пълни илитерати са тези, които могат да кажат – „Ние българите сме предатели!“. Ако се вгледаме в исторически събития, свързани с други народи, ще открием не по-малко потресаващи действия и събития. По време на френската революция Жозеф Фуше заповядва да разстрелят 20 хил. души с оръдия. За него Стефан Цвайг пише: „Той е изменил на всичко, на което може да измени. Кръвната му група е предател.“ Заради него са обезглавени Робеспиер – онзи, който го е издигнал, Сен Жус, Талейран. Но трябва ли французите да се самообвиняват за това? По същия начин турците не се срамуват от зверствата на османските султани, за много от които се знае, че са обезглавявали при възкачването си на престола първо своите десетки родни братя.

– Казвате, че не бива да се срамуваме. Стремежът ви като писател и историк е да подхранвате националното ни самочувствие. Може ли да се нарече книгата „101 мита от българската история“ патриотична?

– Да, „101 мита“ е патриотчна книга. Искам българинът да се научи да разсъждава и да приема само логически аргументирани мнения за нашето минало. Да не се доверява сляпо на митологеми. Тази книга  е за хората, които се интересуват добросъвестно от българската история. Нека не обръщат внимание на тези, които се изживяват като глашатаи на собственото си его, на собствените си или на чужди неверни убеждения. Аз стоя зад всяка дума на четивото, което предлагам! Ще се радвам повече българи да прочетат книгата!