Вододелът

С Орхан не бяха приятели, не бяха и връстници – синът на Ибрахим беше с десетина години по-голям от Димитър, но живееха от раждането си на една улица, в почти една махала, бащите им навремето били в началните класове за малко заедно и се уважаваха и до днес. Когато се срещаха по улицата или в кварталните заведения, Орхан и Димитър се поздравяваха вежливо, възпитано, като добри познати, знаеха за бащите си и това донякъде ги сближаваше, но възрастовата разлика, различните години на образование и среда не ги бяха направили приятели. Показваха си уважение като към добър съсед, но нищо повече.

Беше отново временно без работа, заплатата на жена му не стигаше, децата растяха, къщата искаше ремонт, за помощ на родителите и дума не можеше да става, което го смазваше. Жена му отдавна го навиваше за това решение, нямало нищо срамно, какво толкова, не сме в средните векове, та да се делим, хора като хора, сега едни отгоре, после други, редуват се нещата в тоя объркан свят. Димитър не ѝ възрази, че не знае родът му някога да е бил отгоре, но я послуша, вътрешно и без това бе го решил. И един ден спря Орхан на тяхната улица.

- Здравей.

- Здрасти, как е.

- Абе, бутаме я някак си – вътрешно Димитър чувстваше странно напрежение, познаваше Орхан, уважаваха се, но му беше унизително в собствената си държава да моли за ходатайство във фирмата на чужденците от Бурса. – Искам да те питам нещо, за работа при вас, знаеш, инженер съм, текстилът ми е специалност, работил съм в такива предприятия.

- Че защо не – отвърна радушно Орхан, – бизнесът се разраства, Европа иска качествени и евтини платове, трябват ни свои хора, с тебе се познаваме, ела в понеделник, за да ти кажат от човешките ни ресурси какво точно трябва. Няма да се притесняваш.

 Вървеше по улиците към дома и си мислеше за всички врати, на които бе чукал през годините, за отношението, често пренебрежително, на шефове, които бяха негови сънародници, за пълното неразбиране на служителите, които обслужваха проблема с безработицата в града, и за това колко лесно Орхан го бе приел за негов служител. Странна работа, „чуждите“ ти помагат повече от „своите“, дали пък няма да е валидна пак максимата „няма безплатен обяд“, но засега не мислеше по-далеч от понеделник, от евентуалното му постъпване.

Постъпи, екипът го прие, парите бяха добри, бързо навлизаше в работата, бе в стихията си, за това мечтаеше след завършване – голяма фабрика, много поръчки, много машини, много топове с платове и мостри, сериозни инвестиции и най-важното – перспектива, перспектива, че предприятието ще се закрепи и няма да е поредната еднодневка. Работата му доставяше удоволствие, чувстваше, че лека-полека си стъпва на краката, и то без да е напуснал родния си град, всичко бе почти идеално.

Почти, защото за Димитър бе притеснителен фактът, че във фабриката и всичките ѝ цехове се говори изцяло на език, който бе чужд за него. Българите в предприятието бяха съвсем малко – той, един колега на средна ръководна длъжност и няколко работници. Някои от тях владееха чуждия език, бяха израснали в смесени села или махали на града и от малки поназнайваха малко от този разпознаваем като звучене, но труден език. Димитър се разбираше с големите шефове от Турция на английски, по-големият проблем беше с работниците – някои знаеха добре български, но отказваха да го говорят, други го бяха забравили или пък не го бяха усвоили напълно, особено по-младите, а дошлите от южната съседка не знаеха и дума.

Интервю на Вера Чалъкова с автора:

Книгата ви с разкази "Вододелът" се радва на голям читателски интерес. Как открихте, че можете да пишете, г-н Клисурски?

- Нямам самочувствието на „утвърден писател“ и дали мога да пиша, би следвало да е преценка на читателите. Просто с течение на времето открих, че често това, което искам да кажа, излиза по-добре структурирано и обосновано като текст; невинаги човек е достатъчно откровен, когато е лице в лице с някой друг, докато пред „белия лист“ много от задръжките ни в общуването падат и лично аз се чувствам по-свободен да коментирам въпроси и теми от ежедневието ни, особено ако не са от най-лицеприятните. В същото време си мисля, че част от литературата ни следва да казва на ясен и разбираем език, но не профанизиран, нещата, които вълнуват част от съвременното ни общество. Именно към това съм се стремял – без излишни балетристични увъртания да предам чувства и емоции, които би следвало да са познати на много от нас. Не считам за „висока литература“ тази, която граничи с интелектуалния снобизъм, особено във време, когато популярността на книгата спада.

- Кои са проблемите на съвремието и лесно ли се пише за тях?

- Отговорът не може да бъде еднозначен – всеки от нас в една или друга степен в даден етап от живота си е бил сполетяван от проблеми като отчуждение, предателство от ближни, разочарование от любими, безпаричие, безпътица, безработица, неразбиране и в този смисъл е трудно да бъдеш оригинален по подобни теми. В същото време посочените проблеми би следвало да са разпознаваеми от широк кръг читатели и писателят да може да достига по-лесно до тях. Съзнавам, че така формулирани, съвременните проблеми на битието могат да изглеждат банални, но тъжната истина е, че тези баналности всъщност съставляват голяма част от нашия живот. 2/3 от живота ми минаха в доста „интересно“ време и като изключа наивното очарование на младостта и способността на човешката психика да неглижира лошото, не мога да кажа, че съм щастлив от това, което голяма част от обществото ни преживяваше през различни периоди.

- Има ли личен момент в някой от разказите ви?

- Във всеки разказ има личен момент, ако не лично мой, то на мои познати, близки, приятели. Не че всичко в сюжетите е отражение на действителността; стремях се от една конкретна случка, дума, жест или поведение да пресъздам по-всеобхватен проблем, в който много от читателите да намерят нещо познато, свое, близко.

- Не се ли боите да засягате теми като преименуването на турците и Голямата екскурзия?

- Парадоксално е да има боязън от някаква част от историята ни. Самият въпрос показва, че по темата в обществото ни има дълбоко неразбиране и спорни оценки, като процесите често пъти се интерпретират конюнктурно, без връзка с преживяното от отделния човек. Именно това представлява интерес за мен – не политически спорове и оценки по темата, а излагане на преживяното от отделната личност и от двете страни; без излишно политиканстване да се пресъздадат мислите, действията и емоциите на обикновените хора от двете страни на вододела, да се избегне сатанизирането на „другия“. Защото по въпроса за „вината“ може и да има известна яснота или дори да не си струва вече изясняването му – по-важен за мен е въпросът за пострадалите. Защото това сме всички ние, които изпитваме и до ден днешен разединението в обществото ни, част от причините за което са и онези дни. А и едва ли с един разказ може да се изчерпи подобна тема; в този смисъл мечтата ми е някой ден да съумея да напиша роман, пресъздаващ по-пълно емоциите на онова време.

- Кои са героите на нашето време, когато всеки е настръхнал срещу всеки?

- Героите днес са безименни, те не са по телевизионните студиа или първите страници на вестниците. Това са всички тези хора, които се опитват да съхраняват изконните човешки ценности, да спазват все по-малко имащите значение правила, да зачитат правата на другите, да изпълняват своите задължения без мисъл за корист или нещо дължимо. Герои са хората, които с ежедневните си малки усилия допринасят за крехката стабилност на нашия социум, които не крадат, не грабят, не безчинстват, които се опитват да се придържат към десетте простички правила от Скрижалите. И тези, които възпитават децата си по начин, който ще пренесе българщината и в бъдещите времена, в които съдбата на Родината ни не изглежда толкова ясна и „розова“.

- Днес не е престижно да си историк, литератор, поет или лекар – нещо, от което не се изкарват пари, смята един от героите ви. Как стигнахме дотам?

- Труден въпрос или по-скоро труден отговор. Очевидно не можем да противостоим на господстващата вече философия, че успехът на човек се измерва по размера на неговото състояние, явно материята победи духа, след като десетилетия вече се насаждат парадигми за успеха от рода на „като си толкова умен – къде са ти парите“. Най-лесният отговор е да се плъзнем по теориите на конспирациите за някакъв свръхсекретен, всеобхватен световен заговор срещу нас. Но най-лесното невинаги е вярно. Може би това е резултатът на годините, в които физическото оцеляване за голяма част от хората беше единствен приоритет, когато духовните потребности са вид лукс, когато на купуващия и четящия книги се гледа като на същество от друга галактика. Не е изключено обективно това да е част от историческото ни развитие на този етап, случващо се без видима логика, подобно на необяснимия упадък на развити цивилизации в миналото. А може би просто сме част от световните тенденции за превес на технологичните науки над хуманитарните, на конкретното и рационално печелившото над абстрактното и идеалистичното като мироглед. Но тъй като тези процеси са сравнително нови за нас, ги усещаме с по-голяма острота, все още се опитваме да се съпротивляваме с присъщия ни балкански скептицизъм.

- Как не се пръкна вирус срещу малоумието!, казва героят ви в разказа „COVID-19“ – как този въпрос се връзва с тежката пандемична криза в момента в държава, която е на опашката по ваксинация?

- Много тежък въпрос, имащ отношение към отговорността, възпитанието, вината, преценката. Не съм специалист по темата и не мога да коментирам неща, по които и учените спорят. Но ми се струва, че темата има много важно измерение, извън медицината, особено когато се касае за общество като нашето и за елементарни мерки, като носенето на маски, които мерки всеки можеше да взема в началото на пандемията – въпросът за доверието в обществото. То е като шофирането – всеки трябва да е сигурен, че правилото да се шофира в съответната лента се спазва или че не се преминава на червено. И тук е така – важно е хората да имат усещане, че живеят в общество, в което правилата се спазват като част от стремежа да се пазим взаимно, да създадем усещане у нас, че живеем в социум, в който спазването на легитимни правила гарантира сигурността и живота ни, че аз пазя другия и той пази мен. Но още в началото на пандемията стана ясно, че огромна част от хората не е склонна да жертва илюзорния си комфорт от лятна почивка, кръчми, барове, дискотеки, фитнеси и т. н. в името на това да ограничим с елементарни усилия нещо, което сега очевидно ще ни струва много по-скъпо. Подобно поведение провокира и написването на разказа.

Но лошото е, че изстрадалата ни страна е на опашката и по много други показатели, което е жалко за „държавата на духа“, както казваше акад. Лихачов.

- Какъв изход виждате от ситуацията?

- Като истински шоп мога да кажа, че не знам как е, но и така не е! Очевидно бездуховността не може да роди технологични чудеса – т. е. ако си мислим, че чрез неглижиране на хуманността, етиката, образованието, нравите и т. н. ще се пренесем в някакво лелеяно богато, технологично общество, жестоко се лъжем. Духовната нищета може да върви ръка за ръка с индивидуално натрупано състояние, но не може да доведе до просперитет на обществото. Много са прогнозите за развитието ни като нация и държава и болшинството от тях никак не са оптимистични. По принцип и аз съм песимист, но не ми се иска да завършваме без нотка оптимизъм. Не мога да приема лесно, че народ, който е устоял на жестоки исторически предизвикателства, в наши дни ще се откаже доброволно от нравствените си ценности, от културните си достижения, от вековните си морални устои за сметка на лъскава, фалшива ерзацкултура. Но за да не се случи това, вероятно са необходими много усилия в семейството, училището, обществото за възпитание и образование на следващите поколения. Може би е време да вземем съвсем на сериозно призива на един от любимите ми съвременни български автори – Милен Русков от книгата му „Възвишение“ – „Да ся уграмотяваме!... Просвещението ще отвори всекиму очите и ще му даде да разбере, че и той е човешко същество… Братя, да ся просвещаваме повсевместно… Да запазим свещенний пламък на знанието…“.