12.00 лв.
Поръчай онлайн за 10.00 лв.
Категория: Нехудожествена литература, Философия, Поредици, Философия за всеки, Книги до 10 лв
Блез Паскал (1623 – 1662) е наричан архитектът на модерната цивилизация. Брилянтен учен – математик, физик, механик и изобретател, той проявява способностите си още в ранна младежка възраст. Сред заслугите му са реализацията на един от първите образци на изчислителна машина, авторството наосновния закон на хидростатиката и на теоремата за коничните сечения, полагането на основите на математическия анализ, теорията на вероятностите и проективната геометрия, както и емпиричното доказателство за съществуването на вакуума.
Но Паскал е също така забележителен писател, класик на френската литература, християнски теолог и философ. Живял е само 39 години, повечето време тежко болен, през които успява да остави значителна следа в развитието на философската мисъл. Превръща влиянието на науката върху философията в уникална нова методология за аргументиране, провокира с парадоксално съвместяване на взаимоизключващи се противоречия, поставя човека в центъра на универсума и през бездната на празнотата пред него го кара да мисли за екзистенциалния ужас от непознаваемото. Работите му в науката и философията повлияват редица идеи на Лайбниц, Хюйгенс, Бейл, Русо, Хелвеций, Кант, Шопенхауер, Шелер и много други.
Дали заради собственото си крехко здраве или заради влиянието на янсенизма, но през цялото творчество на Блез Паскал като червена нишка преминава една постоянна тревогата за човека и мястото му в света. Според мислителя човекът е безсилен, безпомощен пред лицето на неумолимата съдба:
Какво е човекът във вселената? Нищо в сравнение с безкрайното, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо. Съвсем неспособен да разбере тия две крайности. За него са еднакво непостижими и небитието, от което е възникнал, и безкраят, който го поглъща.
Но в същото време Паскал изтъква, че човекът е и уникален и силен – именно със силата на своя разум. Дори и условията да го победят, дори и в мига на своята смърт човекът пак остава по-силен от Природата, защото той е този, който съзнава своята гибел, докато природата всъщност е безмисловна.
„Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори когато природата го смазва, човек пак ще надвишава онова, което го убива. Защото той съзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, докато тя няма никаква представа за това.
Той ще иска да се извиси над човешките си измерения, а в крайна сметка е само човек, тоест годен за малко и за много, за всичко и за нищо: нито ангел, нито звяр, а човек.
Познанието за външния свят няма да ме утеши в мигове на горест за неведението ми в духовния мир, но овладял нравствените закони, винаги ще мога да мина без физическите.“
Затова и достойнството ни като човеци, според Блез Паскал, е в утешението, че „човек очевидно е създаден да мисли. В това се състоят цялото му достойнство и заслуги.”
Човекът на Паскал е само точка във Вселената и като такъв е нищо (нищожен) през призмата на безкрая, но в същото време е всичко (всемогъщ) през призмата на нищото (на безкрайно малкото). Така че всъщност човекът се намира точно в средата между двете крайности на съществуването.
„От двете безкрайности в познанието по-осезаемо за човека е безкрайно голямото… Безкрайно малкото е по-неуловимо.”, пише Паскал в своите „Мисли“.
