Спасяването на Франческа

★ ★ ★ ★ ★

5.00 от 5 (3 оценки)

17.00 лв.

Поръчай онлайн (-40%) за 12.00 лв.

Категория: Художествена литература, Съвременна проза, Тийнейджърски книги, Книги до 15 лв

Тип корица: Мека

Страници: 240

Формат: 14x21

ISBN: 978-954-515-371-6

Размери: 14x21

Тегло: 180 грама

Виж оценки в Goodreads

Преводач: Илияна Бенова-Бени

Дизайн: Ина Бъчварова и Владимир Венчарски

Превод: английски

Поръчай е-книга за 13.60 лв.

Начин на плащане

Цени и срокове за доставка

Книга, която лекува душевните рани, нанесени ни от порастването.

Няма тийнейджър, който да не се почувства у дома си в кожата на смелата и духовита Франческа. Ще плачете, но и ще се смеете от сърце над нейната нежна, зряла и реалистична история, перфектна за феновете на Джон Грийн и Маркъс Зюсак.

„Спасяването на Франческа“ ни потапя в объркания и емоционален свят на шестнайсетгодишната Франческа Спинели. Проблемите са много – майка ѝ е повалена от депресия и Франки губи най-голямата си опора, а новото ѝ училище – доскоро изцяло мъжката гимназия „Сейнт Себастиан“ – подлага новодошлите момичета на ежедневни унижения.

Франки е принудена да се бори както със самотата в класната стая, така и с предизвикателствата у дома.

Преди обаче хаосът да я разкъса, тя получава помощ от неочаквани съюзници, които ще ѝ дадат силата да спаси социалния си живот, семейството си и най-важното – себе си.

"Остроумен диалог и завладяващи герои. Бурният вихър от емоции и изпитания в живота на Франческа ще плени сърцето на читателя от първото до последното изречение."

„Къркъс Ривюс“

"Читателите ще се влюбят в многопластовите персонажи, неподправените взаимоотношения, искрената обич между героите и вдъхновяващата борба на Франческа да спаси себе си."

„Пъблишърс Уикли“

"Това, което отличава „Спасяването на Франческа“ от морето посредствени младежки книги, е болезнено пълнокръвният образ на главната героиня."

Дженифър Хюбър, Amazon.com

"Тийнейджърите ще почувстват връзка с този красиво написан роман и ще приемат присърце ценните му послания и достоверния поглед към един истински важен проблем."

„Скул Лайбръри Джърнъл“

"Богато разказана история за съзряването, идентичността, семейството и приятелството."

„Бюлетин“

Награда на Съвета за детски книги на Австралия за роман на годината (2004)

Награда на Американската библиотечна асоциация за най-добър тийнейджърски роман (2005)

Първа глава

Тази сутрин майка ми не стана от леглото. Това автоматично означава, че нямаше нужда да понасям поредния „надъхващ“ разговор, който обикновено започва с песен в шест и четиресет и пет всяка сутрин. Пуска най-вече ретро хитчета от седемдесетте и осемдесетте – като тръгне от I Will Survive и стигне до някаква жена на име Кейт Буш, която ме надъхва с Don’t Give Up. Всеки път, щом я попитам защо пуска точно тези песни, Миа отвръща, че изборът им е случаен. Аз обаче знам, че ги използва като техника, насочена към подсъзнанието ми, за да ме мотивира да бъда като нея.

Тази сутрин няма песни. Няма и съвети как да се сприятеля с нахаканите и интересните деца, нито план в дванайсет стъпки как да се докажа в негостоприемна среда. На огледалото ми не ме очаква мотивираща бележка, гласяща всеки ден да правя по нещо, което ме плаши. Тази сутрин има само тишина.

За първи път през годината отивам на училище с единствената цел да избутам до три и петнайсет следобед.

***

Училището е „Сейнт Себастиан“ и се намира в града. Беше изцяло мъжко, преди да отвори врати за момичета от единайсети клас. В старото ми училище „Сейнт Стела“ се учи до десети клас и повечето ми приятелки продължиха образованието си в „Пайъс Колидж“. Майка ми обаче го намери за недостатъчно благонадеждно, защото момичетата излизали от него с ограничени възможности, а тя не ме била отгледала за живот с ограничения. Ако я познавахте, щяхте да доловите тънката ирония в цялата ситуация, защото именно майка ми поставя най-много ограничения на живота ми. Брат ми Лука е в пети клас в „Сейнт Себастиан“, затова Миа реши, че за всички ни ще е по-удобно, ако и аз уча там. Баща ми уж се съгласи, но в семейството сме наясно, че всъщност майка ми взема решенията.

В „Сейнт Себастиан“ сме общо трийсет момичета. Хич не ми се иска да прилагам номера с тийнейджърския гняв, но трябва да призная, че мразя живота, който според майка ми не водя. Нещата стоят така – момичетата просто нямат място в „Сейнт Себастиан“. Вписваме се само в училища, специално предвидени за нас, или в смесени такива. „Сейнт Себастиан“ се опитва да докаже, че е смесено, като ни осигурява дамска тоалетна. Останалата част от училището е изцяло мъжка. Знам какво си мислите, ако сте момиче. Че това не е ли сбъдната мечта? Седемстотин и петдесет момчета и трийсет момичета? Истината е, че или трябва да си суперпопулярен и да живееш пред очите на всички, или все едно не съществуваш. А на всичкото отгоре трябва и да си намериш нови приятели, след като си прекарал цели четири години в уютна малка хралупка. В „Сейнт Стела“ отивах на училище с ясното съзнание коя е моята група приятели и каква е ролята ни в училищната йерархия. Целият ден беше изтъкан от познати дейности и ситуации. Майка ми го наричаше „доволно удобство“. Не знам дали определението е точно, но ужасно ми липсва.

След цяла година заедно в „Сейнт Себастиан“ момичетата така и не успяха да се обединят помежду си. Тук нямам други приятели, освен стари съученички от „Сейнт Стела“, с които през последните четири години не сме си казали и дума. Джъстийн Калински например дойде в „Сейнт Стела“ в осми клас и така и не успя да си намери приятели. Вероятно защото свири на акордеон. Шивон Съливан пък ни използваше за пристан в моментите, в които някое от хилядите й гаджета я разкараше. Всъщност в седми клас Шивон и аз бяхме най-лудите приятелки, които търчаха като коне по игралната площадка, докато останалите момичета в „Сейнт Стела“ се нареждаха в полукръгове и се упражняваха да бъдат млади дами. През по-голямата част от свободното си време си измисляхме танци към песните на Кайли*, а после ги изпълнявахме на детската площадка, докато някой не ни наречеше фукли. Слава богу, малко след това се сприятелих с компанията си и с Шивон Съливан така и не си проговорихме повече. Приятелите ми винаги казваха, че са ме отървали от Шивон, и адски много ми харесваше да го чувам, защото хората вече нямаше да ме потупват съчувствено по рамото, докато ми обясняват каква голяма грешка правя.

Тара Финке също се мотае с нас. Тя беше всеизвестната откачалка в „Стела“ – винаги готова да дръпне реч за феминизма, комунизма и всичко, което би било удачно за разискване пред публика. Ако има нещо, с което съм наясно тук, то е, че момчетата в „Себастиан“ не са особени почитатели на речите. Особено когато ги изнасяме ние, момичетата. Всъщност съм убедена, че биха били изключително щастливи, ако изобщо не си отваряхме устите. Тара вече си спечели прозвището „лесбийката“, защото така момчетата в „Себастиан“ възприемат момичетата, които си позволяват да имат мнение. Тъй като ние от „Стела“ сме само четири, предполагам, че наричат и останалите три по същия начин. Разбира се, мога да се изразя и политически коректно, като кажа, че няма нищо лошо да те наричат лесбийка, но това би означавало да те определят като някого, който не си. Тара Финке все още се залъгва, че ще успее да сформира женско движение в училище, защото не забелязва как момичетата побягват с бясна скорост още щом я видят.

По-голямата част от ученичките в „Себастиан“ са дошли от „Сейнт Перпетуа“ – друга гимназия до десети клас. Те въобще не доближават Тара и не искат и да чуят за инициативата й, защото майките им (с право!) са ги възпитали да се сливат с множеството. Моята майка обаче няма нищо общо с техните. Миа изнася лекции по комуникация в Технологичния университет в Сидни и студентите й я смятат за най-готиния преподавател на света. Вероятно е така, защото на тях не им се налага да търпят гневните й изблици и неспособността й да се примири с каквото и да било. Ако случайно пропусне да се скара с човека, който ни е прередил в банката, то непременно ще изкоментира грубия тон на обслужващия я по телефона служител. Толкова много пъти се е оплаквала от персонала в кварталния супермаркет, че се чудя как на вратата му все още не се мъдри снимка на семейството ми с инструкции да не бъдем допускани в търговския обект.

Всеки ден, щом се прибера от „Сейнт Себастиан“, майка ми започва кръстосания си разпит: дали съм повдигнала въпроса за дамските тоалетни, за избора на предмети или за спортните дисциплини за момичета. После преминаваме на темите дали съм си намерила нови приятели и дали си падам по някое момче. Всеки следобед аз смотолевям по едно „не“, а тя ме поглежда с огромно разочарование и казва: „Франки, какво се случи с малкото момиченце, което изпя Dancing Queen на тържеството за завършването на шести клас?“. Не съм сигурна каква точно е връзката между това да се раздаваш на песен на AББA, облечен в бял костюм и бели ботуши, и да се бориш за независимостта на момичетата в „Сейнт Себастиан“, но Миа явно я вижда.

Така че се прибирам, готова да измърморя своето „не“, да изслушам лекцията й, изненадващите й аналогии и разочарованието в гласа й. Тя обаче все още не е станала от леглото.

Лука и аз притеснено изчакваме татко на входната врата, защото не се е случвало майка ми да се излежава дори когато е имала четиресетградусова температура. Само че днес Миа, която всички ние познавахме, изчезна, превръщайки се в мълчалива сянка.

Мълчалива сянка, на която доста повече приличам.

* Кайли Миноуг (1968) – световноизвестна австралийска певица – бел. ред.

„Спасяването на Франческа“ е вълшебна книга, която напълно обезоръжава сърцата на читателите си. Докато я подготвяхме за появата й на български език, имахме чувството, че обгрижваме дете – толкова ни беше скъпа героинята и нейната създателка Мелина Маркета. От самото начало знаехме, че се нуждаем от преводач, който да улови не само младежкия дух, но и невероятната нежност на романа. Оставяме на Илияна Бенова-Бени сама да сподели с вас какво е чувството да си „посланик“ на Франки 🙂

Снимка: Анна Колева

Отивай да изпиташ издръжливостта на основите си, Уил. Мисля, че е крайно време сама да спася себе си.

В моя живот се случва така, че важните книги винаги ме откриват сами.

Преди малко повече от половин година работех на място, което не харесвах особено, чувствах се потисната и изморена, и си бях дала дума, че няма да поемам преводи. Исках да се отърся от многото ангажименти, да си почина и да помисля върху бъдещето си. И точно тогава ме намери Франки. Тоест „Спасяването на Франческа“, но ние с нея вече сме си на „ти“.

Моята обична редакторка Габриела Кожухарова все се шегува, че ме е урочасала с превода на тази книга, защото през последните няколко месеца ми се случиха доста неприятни събития. Всъщност това е далеч от истината.

„Спасяването на Франческа“ е една от онези прекрасни янг адълт книги, които трябва да бъдат прочетени от хора на всякаква възраст. История, която те учи на разбиране, кара те да се замислиш над себе си и заради която те доядява, че не си я открил, докато си бил тийнейджър.

Неведнъж, докато четох и превеждах, се асоциирах с Франки. Искаше ми се да я дръпна настрана и да й кажа, че съм била там, на нейното място. Че с времето някои от нещата отминават, а други стават по-леки. Но Франки бе достатъчно силна и умна, за да преодолее сама трудностите, и се превърна в мое вдъхновение. Заради нея и приятелите й – до един истински, пълнокръвни, с недостатъци и проблеми, прекалено срамежливи или прекалено откровени, исках да дам всичко от себе си за „Спасяването на Франческа“.

Наскоро приятелка ме попита какво е чувството да преведеш книга.

Ето как стоят нещата.

Спасяването на Франческа - Мелина Маркета

Дизайн на корицата: Ина Бъчварова и Владимир Венчарски

Когато от издателство ти предложат книга, се радваш. Винаги. Независимо каква е, чест е, че са избрали теб да я преведеш. След това я прочиташ. Ако ти хареса, я приемаш. Разбира се, може да я приемеш и ако не ти хареса, но така лишаваш себе си от значително удоволствие, а книгата – от наистина отдаден преводач.

Та, книгата ти харесва, затова се радваш още повече. Изведнъж те изпълва нетърпение да започнеш работа по нея, да се слееш с героите, да заживееш в техния свят, да станеш посланик на думите им. Гмурваш се сред страниците и неминуемо идва страхът.

Боже, какво съм си мислела, като съм приела тази книга? Тя е прекалено хубава, прекалено жива, прекалено истинска, как въобще бих могла да я преведа толкова добре, че да не я убия?

С всяко отваряне на файла дишането ти се учестява. Пишеш, мислиш, отделяш прекалено много внимание на някои глави, на други – прекалено малко. Времето те притиска, текстът те притиска, искаш да се откажеш. Не искаш да се отказваш за нищо на света, това е едно от най-смислените неща, които си правил напоследък. Зарязваш всичко друго и се отдаваш единствено на книгата. Прекарваш неизбежните безсънни нощи.

И един ден идва ред на благодарностите. Те означават само едно – завършил си превода. След няколко проверки, четене и поправки го изпращаш. Просто така, с един клик, той вече не е в твоите ръце.

Напрежението, докато чакаш твой превод да бъде публикуван, може да се сравни само с чакането на читателските отзиви за книгата. Няма по-честна и по-крайна инстанция от читателя. Той винаги е болезнено откровен и забелязва всичките ти грешки. Когато е недоволен, бъди сигурен, ще го разбереш.

Същевременно няма по-хубаво чувство от това да научиш, че преводът ти се харесва. Да видиш думите, които си тракал в продължение на седмици, напечатани на хартия и обвити в красива корица. Да прокараш пръст през името си на титула. В такива моменти си казвам, че никога няма да спра да превеждам.

Заради книги като „Спасяването на Франческа“.

Вижте още